Въпросните обеци представляваха два смарагда, обковани в бяло злато, които според мене притежаваха необичайното качество да изглеждат просташки именно защото са прекалено семпли. Бяха подарък на майка ми от някакво мистериозно лице от нейната младост — поболял се от любов потомък на фабрикантски род от Средна Англия, който (поне според версията, наставена от ред недомлъвки от сорта на „Този дъжд ми напомня за един човек, с когото някога бяхме много близки“ или „Днешната дата е много важна за мен, защото бе от особено значение и за един мой познат, за когото сега не ми се говори“) отказал да приеме обеците, когато тя се опитала да му ги върне, а впоследствие забегнал във Франция, за да се запише в Чуждестранния легион. Родителите му обаче успели да го възпрат, след като го открили в Париж: развалена мида, промъкнала се във вечерята, с която смятал да се прости с живота си на свободен човек, го тръшнала на легло ден преди Легионът да отпътува. Години по-късно кралицата го удостоила с титлата сър за заслуги към тежката промишленост, а после той загинал при катастрофа с хидроплан в Карибско море. Купчините примамливи морски деликатеси в големите парижки бирарии напомнят за някои политици с това, че определено правят впечатление, без непременно да вдъхват доверие.
— Кои обеци?
— Не, миличък, маман е заета. (Реплика, адресирана към мен.) Смарагдовите.
— Смарагдовите? В този утринен час?
— Няма да ги слагам, скъпи, просто ги търсех в кутийката.
— А в кутийката погледна ли?
Отговорът на баща ми е показателен за механичния, следващ определени формули начин, по който често разговаряха.
— Разбира се, че няма сега да ги нося! Да не съм луда?
Когато намериха обеците, скрити под дюшека на Мери-Тереза на таванчето, по традиция предназначено за прислугата, майка ми остана потресена. След дълго настояване от нейна страна баща ми най-сетне се бе обадил в полицията с тежка въздишка, изразяваща странен примес от изтощено примирение и желание за мъст — сякаш хем искаше да натрие носа на майка ми и да я направи за смях с „истеричното й поведение“ (както се изрази той), хем бе готов, в духа на „след мен и потоп“, да се предаде и да приеме дори най-лошото. (Кой знае какво си е представял под „най-лошото“: вероятно, че обеците ще изникнат на място, което неоспоримо ще докаже патологичната завеяност и немарливост на собственичката им — да речем, на умивалника до пастата за зъби или под възглавничката на някое кресло — или пък ще се окаже, че ги е откраднала портиерката, злокобно смръщена вдовица на преклонна възраст, по адрес на която баща ми казваше: „Направо непонятно ми е що за човек е бил съпругът на мадам Дюпон, след като обстоятелствата изключват възможността да се е оженил за нея с умисъл за убийство, както д-р Крипен например.“) Той обаче явно не бе дооценил колко сериозно се отнасят французите към парите и личната собственост. Учтивият млад gendarme, приел първоначалното оплакване под формата на безкрайно дълъг и подробен формуляр, изглеждаше искрено разстроен от стойността на изчезналата вещ, когато се появи на вратата ни, стиснал униформена фуражка пред слабините си като ученик, принуден да обясни защо е закъснял за час. Красавец с гладка светла кожа и онзи бледорус цвят на косата, характерен за определена част от норманското племе, той се държеше като човек, който смята, че е от твърде благородно потекло за работата, която върши — сякаш бе син на виконт, решил все пак да изкара годинка-две в ролята на редови полицай (не случайно изразът noblesse oblige — благородството задължава — е от френски произход), преди да отлети към някой по-бляскав управленчески пост в полицейския апарат, устремен към върха. Настани се във всекидневната заедно с майка ми, която поръча да им донесат чай, и преди да започне обиска, разговаря с мен и брат ми — първо в нейно присъствие, а после насаме. В един момент тя изведнъж се надигна и напусна стаята, като от вратата ни отправи окуражителен поглед и ведра усмивка — видите ли, най-загрижената и любеща майка на света. Фактът, че двамата с хубавеца бяха успели някак безмълвно да постигнат съгласие постановката да протече по този сценарий, в друг контекст би накарало човек да се усъмни в съществуването на далеч по-близки, да не кажем любовни, отношения помежду им.