Привечер отидох да хапна рибена чорба. (Напомням ви, че става дума за днешния ден. Все още съм в банята — с ловка маневра на палеца на десния си крак току-що допълних ваната с гореща вода.) Денят преваляше след дългия летен следобед с типичния си огненожълт залез и косо падащите слънчеви лъчи огряваха пристанището с все по-наситена, напоена с морски дъх светлина. Картината ми напомняше за Корнуол. Така както всяка любовна история е свързана в съзнанието ни с нашата най-първа любов — с онези първи вълнения, които после сляпо копираме или възпроизвеждаме механично, без да усетим, че на моменти допускаме повторението да премине в пародия, инверсия, гротеска и дори размяна на ролите, — така и всеки ресторант по някакъв начин ни напомня за първия ресторант, оставил следи в паметта ни. И както първата ни любов невинаги е първият човек, с когото сме преспали (и слава богу), така и „първият ресторант“ може да не означава заведението, където за пръв път сме се хранили сред други хора и сме си платили за удоволствието (да речем, мърлява закусвалня край някоя бензиностанция близо до селото на баба или сладкарница, посетена за награда, че сме били послушни) — по-скоро това е мястото, където за пръв път сме почувствали как ни обгръща и приютява ослепителната магия, заложена в понятието „ресторант“. Колосаните салфетки; масивните, натежали от земното притегляне порцеланови чинии; искрящите от чистота винени чаши, гордо изпъчени като офицери на парад; батареята наежени прибори, строени за настървена атака; живата мебелировка от наконтени клиенти и униформени келнери; и преди всичко усещането, че след продължително пътуване най-сетне си пристигнал на място, нарочно създадено, за да удовлетворява желанията и нуждите ти — бляскав палат, където ти си цар, а придворните те обсипват с внимание и грижи. Това донякъде обяснява митическата притегателна сила на ресторантите, които все пак са сравнително нова институция, първоначално появила се под формата на крайпътни ханчета, постепенно еволюирала с урбанизацията на човешкия живот и достигнала сегашния си театрален вид относително късно — към края на XVIII век, малко преди романтизмът да роди концепцията си за естеството на гения. (Вж. по-нататък.) Забелязали ли сте, че определен тип разговори се провеждат (определен тип самосъзнание се пробужда) само в ресторантска обстановка, особено ако са свързани с психодинамиката на интимните отношения между хората? Нерядко се храня навън и имам възможността да наблюдавам двойки, които като че ли посещават заведения с единствената цел да сложат някакъв ред във взаимоотношенията си, сякаш по неизменен антропологически закон двама души могат да се разделят само след поредица от срещи на обществено място; сякаш е утеха да установиш, че и други се клатушкат на нестабилния кораб, на който сте се озовали вие двамата; сякаш по правило всички двойки са длъжни да разиграят пред публика сценарий, проследяващ развитието на любовната връзка — от първоначалния флирт на продължителното съзерцание до многозначителното мълчание, натрупано през поне двайсет години изнурителен съвместен живот.
Тези изтънчени възприятия вероятно дължа на майка си, която първа ме въведе в същинския свят на ресторантите. Тя поне умееше (едно от малкото й истински умения) безпогрешно да прецени значимостта на всяка ситуация и да я насити с подобаващ драматизъм. (Разбира се, не за пръв път стъпвах в ресторант, но предишните ми посещения могат да се сравнят — ще се върна на използваната по-горе метафора — с непохватно, мечешки тромаво опипване в мрака по време на първото полово сношение.) Мястото на действието в случая бе Париж, ресторант „Ла Купол“. Действащите лица: аз, майка ми, публиката от похапващи парижани и цял хор енергични и изключително усърдни сервитьори. Менюто: рибена чорба, агнешко къри за майка ми, семпла пържола с пържени картофи за мен и лимонова тарталета, поделена между двама ни. (Изобщо не възнамерявам да ви предлагам рецепта, просто отидете и си купете въпросния десерт от някой авторитетен сладкар.) Костюмите: майка ми бе облечена в безумно скъпа официална черна рокля, дело на прочут дизайнер, с пищна яка ветрило, щръкнала на тила й, а за бижу — само споменатите вече обеци; аз пък бях в очарователно моряшко костюмче, синьо, с правоъгълна бяла яка. (Безспорно не един запленен поглед е бил отправен крадешком към мен, макар че лично аз много се смях, когато години по-късно, разлиствайки някакво списание, видях на снимка детето, вдъхновило Томас Ман при описанието на любовното видение на Ашенбах от „Смърт във Венеция“: та то беше същинско кюфте, ако ми простите за израза. Отново изкуството надделява над живота.)