Пред нас, независимо дали ни проверяваше ноктите, или ни водеше на цирк, майка ми винаги надяваше маската на човек, който стоически пази в тайна някаква страшна медицинска диагноза: децата в никакъв случай не бива да научат! Тя обаче имаше и бляскав сценичен вариант „за пред хората“. Тогава изиграваше ролята си на майка така, сякаш някоя много, ама много прочута актриса е изпаднала в беда насред австралийската пустош (влакът дерайлира, прегазвайки проснат на релсите труп на кенгуру, или пък релсите изобщо ги няма, защото потопът след внезапна буря ги е отнесъл) и й се налага да преспи в най-близкото селище, където за нейна най-голяма изненада местните жители се суетят в предпремиерна треска, тъй като след седмици репетиции тъкмо тази вечер ще представят „Хамлет“ на сцена, осветена с помощта на вятърен генератор. Докато гостенката се разкъсва от противоречиви чувства — ужас от кощунственото посегателство, но същевременно и романтично умиление, — домакините установяват коя е тя всъщност (посредством дълго съхранявана от заекващ обожател мърлява страница от списание, на която е отпечатан ликът й) и, естествено, настояват да поеме не коя да е, а главната роля в представлението им. Тя, разбира се, скромно се опитва да ги отклони, те от своя страна я увещават още по-настойчиво и в крайна сметка се вижда принудена, просто от благоприличие, да приеме някакъв компромисен вариант, тоест да изиграе най-незначителната и непривлекателна роля — да речем, ролята на гробаря. И я изиграва тъй блестящо, че десетилетия след това порасналите вече деца на първоначалния драмсъстав продължават да споменават името й с възхита, когато вечер от верандата зърнат гордия силует на единствения за деня влак, очертан на фона на величествените пурпурни краски и невероятно удължените сенки на пустинния залез… Ето как майка ми се превъплъщаваше в майчинската си роля, а аз като нейно дете по време на тези представления се чувствах възвисен, одухотворен, същински галеник на съдбата. Ако вие обаче от всичко, казано дотук, сте останали с впечатлението, че майка ми е била „истинско чудовище“ (както я нарече една моя събеседничка наскоро), значи не съм пояснил достатъчно добре, че тя насърчаваше и нас, децата й, да участваме — или по-скоро да бъдем съучастници — в постановките й, с което на практика ни предоставяше повече лична свобода или поне повече възможност за маневриране. Изиграехме ли си ролята, отредена ни в поредния й спектакъл (било в дует или в ансамбъл, било то Брехт, Пинтър, Ибсен, Стопард или Есхил), майка ми, благодарение на пълната си незаинтересованост от всичко извън театъра, великодушно ни оставяше сами да запълним незаетата част от емоционалното си пространство.
И така, тя нямаше нищо против честите пътувания и непрекъснатата смяна на местожителство, което всъщност беше добре дошло, защото работата на баща ми изключваше възможността за друг начин на живот. Детството ми премина в постоянно движение и ключовите моменти във физическото и духовното ми израстване бяха отдалечени един от друг не само във времето, а и в пространството. Все още пазя някъде опърпан албум с червена кожена подвързия. На една от снимките съм хванал майка ми за ръката и гледам победоносно в камерата, едва прикривайки гордостта от факта, че за пръв път в живота си съм надянал дълги панталони. Размазаните очертания на множество мачти в далечината подсказват твърде малко къде точно се намирам в този момент: в Каус ли, в Портофино ли, или пък в Ист Луи. На друга фотография, сниман отвън, се вижда лондонският ни апартамент — партер в Бейзуотър, по-точно ледник с високи прозорци, неподдаващ се на отопление, на който все още съм собственик и където баща ми за пръв път забеляза мъждукащата в мен светлинка на осенилото ме призвание: вдигна от масата акварела, който бях нарисувал същия следобед (изобразяващ парникова мимоза и няколко сухи стръка лавандула, подредени в стъклена кана), и каза:
— Знаеш ли, момчето ни май има талант!
Този спомен се свързва в паметта ми с миризмата на паркет. Следобедите, когато нямах конкретно занимание, методично откъртвах с нокти по някоя и друга дъсчица от паркета в стаята си не толкова заради удоволствието от подобно вандалство, колкото за да вдъхна упойващата миризма на смолистото лепило, с което закрепят паркета. Въпросната миризма ми действаше като магическо успокоително средство. Пък и бях забелязал, че после, колкото и внимателно да върнеш дървеното блокче на мястото му, то все пак си остава някак различно от преди. Имах чувството, че мозайката от паркетни плочки, подредени по четири в квадрати, които в ъглите на стаята се пречупваха по средата и заприличваха на разполовени диаманти, крие някакво тайно послание, носи някакъв кабалистичен смисъл — мислех си, че ако достатъчно дълго или настойчиво се вглеждам в нея, тя рано или късно ще ми подскаже нещо, ще ми даде някакъв знак.