На езика на гъбарството зелената мухоморка (Amanita phalloides) е средно разпространен вид — нито много често срещана, нито много рядка. Отблизо има амонячен, сладък, малко нездрав мирис, а вкусът й се описва като приятен, мек, напомнящ за ядки, по-близък до този на порцелановата копринка (Coprinus comatus) отколкото на пачия крак (Cantharellus cibarius). Начинаещите гъбари трябва да обърнат специално внимание на подлъгващия хубав вкус, защото огромното мнозинство отровни гъби издават токсичността си с отвратителния си мирис. Така че приятният вкус на Amanita phalloides е истинска шега от страна на природата, защото тази гъба е страшно отровна — всъщност най-отровната в света, и напълно заслужава прозвището си „пакостница“. (Макар че измежду имената на отровните гъби лично аз най-много харесвам една близка роднина на А. phalloides — Amanita viposa или „Ангелът на разрушението“). А. phalloides убива повече народ в континентална Европа, отколкото във Великобритания, а немците имат особено висок процент смъртност — макар че патриотично настроените трябва да знаят, че първите успешно излекувани жертви на пълно отравяне със зелена мухоморка са една двойка британци, които яли A. phalloides на остров Гернси през 1973 г., но били спасени чрез импровизирано приспособление за филтриране на кръвта, измислено от някакъв лекар в клиниката на Кингс Колидж. Традиционното френско лечение, или може би трябва да сложим „лечение“ в кавички, срещу отравяне с „пакостницата“ представлява поглъщане на големи количества сурови смлени заешки мозъци. Тази народна традиция се основава на факта, че зайците не се влияят от отровата на тази гъба.
A. phalloides, пакостливата зелена мухоморка, обича широколистните гори и има изявени предпочитания към дъба. Не притежава някакви забележителни външни характеристики, макар че в същото време не прилича на никоя ядлива гъба, така че няма опасност да бъде откъсната и изядена по погрешка. (Най-близкият й двойник, Amanita citrina или лъжливата мухоморка, макар че, технически погледнато, става за ядене, по очевидни съображения няма бог знае какви кулинарни почитатели.) Гуглата с диаметър между шест и дванайсет сантиметра е звънчевидна и оцветена в не особено приятен сиво-зеленикав нюанс. Бялото пънче е високо между осем и петнайсет сантиметра, с пръстен в горната част, а долу удебелено, обхванато от разкъсано калъфче. Сезонът на този вид отровна гъба — понеже разграничението между гъба и отровна гъба няма кой знае каква стойност за мен, използвам тази дума само като пример за онова, което Фаулър саркастично нарича „елегантна вариация“ — е от юли до ноември. В Англия A. phalloides, както и много други неща, се среща все по-рядко колкото по на север отивате.
Най-известната жертва на зелената мухоморка е император Клавдий. Той се изкушил да похапне гъба, която взел за Amanita caesarea (Цезаровата гъба или булката, великолепна на вкус издънка на иначе доста опасния род Amanita (още една чудесна шега на природата: срамежливата невеста в една разбойническа фамилия). Но гозбата от Amanita caesarea на Клавдий била подправена, почти несъмнено от жена му Агрипина, с малко от пакостливата й братовчедка — един член на императорското семейство го отровил с член на семейството на гъбата, която смятал, че яде. „Той изпадна в кома, но повърна цялото съдържание на препълнения си стомах, след което беше отровен повторно“ — пише Светоний, който проявява простима неосведоменост спрямо симптомите на отравянето със зелена мухоморка. Всъщност в началния стадий на това отравяне винаги има затихване на болките и привидно възстановяване — жертвите се изписват от болницата, защото дават вид на оздравели, но няколко дни по-късно умират у дома си. Типичната последователност е период на усилено повръщане, диария и стомашни спазми, придружени от други симптоми като явно безпокойство, потене и треперене, които започват между шест и осем часа след въпросното ядене и продължават до четирийсет и осем часа. Докато се проявят симптомите, по-голямата част от пораженията, които A. phalloides нанася на тъканите, вече са факт. В процеса участват две основни токсични вещества: една от особеностите на отравянето с гъби, която изключително много затруднява поставянето на правилна диагноза (преди аутопсията, при която нещата стават далеч по-прости) е, че токсините се групират и прегрупират с другите химически вещества в тялото и често правят идентификацията невъзможна. Разбира се, в случая A. phalloides така или иначе противоотрова няма. Двете нейни съставки са амотоксините и фалотоксините, като, изглежда, първите са далеч по-опасни — вторите обикновено се разрушават при готвенето или храносмилането. Основната отрова е алфа-амотоксинът, който действа върху рибонуклеиновата киселина в клетките на черния дроб и блокира синтеза на протеини в тях, с което ги унищожава; тогава бета-амотоксинът атакува тубулите на бъбреците, преди отново да се влее в кръвоносната система (вместо да бъде изхвърлен с урината, което би трябвало да се случи) и процесът се повтаря; с други думи, тялото е принудено да стане съучастник в дългия процес на самоотравяне. Затова видимите симптоми са един период на остро стомашно неразположение, както вече споменах, привидно възстановяване и после внезапен колапс и смърт. Причината за смъртта почти винаги се изяснява по време на аутопсията; все пак не всяка отрова причинява такава тотална чернодробна катастрофа. Една-единствена гъба може да убие здрав възрастен човек и понеже точният процент на смъртност е труден за изчисляване, а информацията за дозите е неизбежно оскъдна, приблизителната вероятност за фатален край при отравяне с А. phalloides е доста над деветдесет процента.