Освен това в нашата култура границата между действие и мисъл е абсурдно преувеличена. Христос е бил прав: ако погледнеш някоя жена с похотливи очи, значи си извършил прелюбодеяние. Ако таиш убийство в сърцето си, значи си го извършил; всеки, който някога е изпитвал желание да убива, е близко, ужасно близко до самото действие; между акта и идеята стои само тънкостта на цигарената хартия — а може би, след като науката ни учи, че преживяното в сънищата е също толкова „реално“ за мозъчните клетки, както и станалото наяве, може би всеки, който някога е мислил за убийство, всъщност го е извършил. Такова е схващането на всеки тираничен режим, където хората биват убивани не само когато заговорничат срещу управляващите, а и когато мислят за заговор или изглежда, че може да помислят. Всички тирани знаят, че трябва да потушат не само съпротивата, но и самата идея за съпротива; дори възможността за такава идея. Да убият надеждата и образа на надеждата. Никое произведение на изкуството не навлиза толкова дълбоко в човешкото сърце. И освен това всеки убива родителите си. Този факт е толкова очевиден, че никой не иска да го признае. Ние ги надживяваме, надминаваме ги, убиваме ги просто със своето щастие. Ако не ги убием, значи те са ни убили. Ето, казах аз на Бартоломю, това достатъчно оправдание ли е?
Хюи стоеше на вратата на кухнята не знам откога, с познатите ми младоженски куфари в пълните си зачервени ръце. Държеше ги над земята, сякаш ако ги пуснеше, щеше да предизвика експлозия. Той каза важно:
— Трябва да тръгваме, скъпа.
— И какво каза брат ви? — попита Лора.
— Той каза: „Оправдание за какво?“
Впуснахме се в баналния ритуал по изпращането. Намирам, че сбогуванията и разделите никога не постигат драматичността, която обещават. Хората, струва ми се, имат склонност да изпитват погрешно количество емоции, или направо погрешни емоции, така че животът е безкраен процес на преливане на някаква течност от един в друг калпав съд, с неподходящ цвят, неподходяща форма и неподходящ размер. От всички човешки таланти най-широко разпространена е способността да се съвместяват несъвместимите неща. На погребението на брат ми силният норфъкски вятър непрестанно довяваше откъси от футболни коментари откъм градината на сградата, в която някога живееше викарият; после викарият се премести в един апартамент в пазарното ни градче и в бившата му къща се нанесоха един запален по голфа адвокат от Норич и двамата му непълнолетни синове, почти престъпници. Докато стоях до гроба (известността на брат ми беше задължила или подкупила викария да разреши той да бъде спуснат в ковчег в гробището, което официално беше „пълно“ и където се допускаше заравянето само на пепел, така че това погребение предизвика доста разногласия и добрата здравословна норфъкска неприязън), издокаран в току-що закупения черен костюм (покупката беше съзнателно предизвикателство към съвета на Торо да се пазим от всяко начинание, което изисква нови дрехи — напротив, човек трябва с всички сили да търси подобни начинания!), и се готвех да хвърля една-единствена черна орхидея върху ковчега на Бартоломю, а разни подлизурковци, апаратчици, журналисти и бивши съпруги чакаха зад мен за привилегията да хвърлят своята шепа пръст, докато стоях там, футболните коментари достигнаха нови висоти на мъжката истерия, кулминационната точка на въодушевената имбецилност, когато „Районите“ си върнаха на „Тъпаците“ за миналогодишната загуба, и цветето, поръчано два дни предварително, падна от изрядно поддържаните ми пръсти.