— Той може да го направи. Ако е истинска, ще разбере. Но дори да се окаже свещен дълг, това не означава, че трябва да бъде изплатен веднага.
Аби се наведе към чародейката.
— Майка ми каза, че дългът е истински и трябва да бъде изплатен. Моля те, Делора, ти разбираш от тези неща. Бях толкова объркана, когато се срещнах с него, с всичките тези хора наоколо… Постъпих глупаво, като не настоявах по-категорично и не му дадох да пробва костта. — Обърна се и стисна Майката Изповедник за ръката. — Моля те, помогни ми. Кажи му какво имам и го помоли да я пробва.
Майката Изповедник се замисли над думите й. Лицето й не трепна. Най-сетне проговори.
— Това означава дълг, свързан с магия. На подобни неща трябва да се гледа с изключителна сериозност. Ще говоря с магьосника Зорандер от твое име и ще го помоля да те приеме на четири очи.
Аби стисна очи. Сълзите бликнаха неконтролируемо.
— Благодаря.
Зарови лицето си в шепи и зарида с облекчение, вкопчила се във възобновената надежда.
Майката Изповедник я стисна за раменете.
— Казах, че ще опитам. Може да отхвърли молбата ми.
Чародейката се усмихна, без следа от веселост.
— Малко вероятно е. Аз също ще му издърпам ухото. Но това не означава, че можем да го убедим да ти помогне, Абигейл — въпреки че имаш кост.
Аби избърса бузата си.
— Разбирам. Благодаря и на двете ви. Благодаря ви за разбирането.
Чародейката протегна ръка и избърса една сълза от бузата на Аби.
— Казано е, че дъщерята на една чародейка е дъщеря на всички чародейки.
Майката Изповедник се изправи и приглади бялата си копринена рокля.
— Делора, би ли настанила Абигейл в страноприемница за пътуващи жени. Нужна й е почивка. Имаш ли пари, дете?
— Да, Майко Изповедник.
— Добре. Делора ще те заведе на място, където да прекараш нощта. Върни се при Кулата преди изгрев слънце. Ще те посрещнем и ще ти кажем дали сме успели да убедим Зед да изпробва костта ти.
— Ще се моля на добрите духове магьосникът Зорандер да ме приеме и да помогне на дъщеря ми. — При тези думи изпита внезапен срам. — Ще се моля и за неговата дъщеря.
Майката Изповедник я погали по бузата.
— Моли се за всички ни, дете. Моли се магьосникът Зорандер да освободи магията си срещу Д’Хара, преди да е станало твърде късно за всичка чеда на Средната земя — и за възрастните и за младите.
Докато вървяха надолу към града, Делора се стараеше да насочва разговора далеч от тревогите и надеждите на Аби, да не засяга темата за магията и влиянието й върху което и да било от двете. По някакъв начин общуването с тази жена й напомняше за разговорите, които бе водила с майка си. Чародейките избягваха да говорят за магия с хора, които не я притежават, пък били те и собствените им дъщери. Аби си помисли, че вероятно изпитват същото чувство на неудобство, каквото бе почувствала самата тя при въпроса на Джана как бебето влиза в корема на майка си.
Макар да бе късно, улиците гъмжаха от народ. От всички посоки до ушите на Аби достигаха разговори за войната. Край един ъгъл група жени говореха за отряд мъже, напуснали домовете си преди месец и оттогава ни вест, ни кост за тях.
Делора я поведе по някаква пазарна улица и почти насила й купи малка питка с плънка от месо и маслини. Аби не бе много гладна. Чародейката изтръгна от нея уверение, че все пак ще хапне. Тъй като не искаше да й възразява, Аби обеща.
Страноприемницата се намираше на една странична уличка с наблъскани една в друга сгради. Глъчката от пазара нахлуваше вътре, политваше между постройките и прекосяваше дворовете с лекотата на синигерче през гъста гора. Аби се дивеше как е възможно хората да живеят толкова близо един до друг и единствената гледка пред очите им да са къщи и други хора. Питаше се още и как ще успее да заспи на фона на всичките странни шумове и звуци, но и без друго не бе спала много, откакто напусна дома си, освен в мъртвешки тихите нощи в полето.
Чародейката й пожела лека нощ и я остави в ръцете на жена с глуповат вид, която я поведе към стая в дъното на дълъг коридор и я остави да си почива, като предварително й прибра един сребърен грош. Аби приседна на кревата, огледа малката стая, осветена от пламъка на газеничето, оставено на близкото рафтче и загриза питката си. Месната плънка бе жилава и влакнеста, но ухаеше приятно и бе подправена със сол и чесън.
Тъй като нямаше прозорци, стаичката не бе тъй шумна, колкото се опасяваше Аби. Вратата не се заключваше, но съдържателката й подшушна под сурдинка да не се коси, защото в сградата не се допускали мъже. Аби остави хляба и отиде да си измие лицето в легена, поставен на специална стойка на две крачки от леглото. Изненада се като видя мръсотията, която падна от нея във водата.