Докато прекосяваха широкия вал, Делора се наведе плътно към нея:
— Сигурна ли си, че всичко е наред, Абигейл?
Вятърът рошеше косата й и я хвърляше пред лицето й на кичури. Аби я приглади и погледна ширналия се долу град, който постепенно изникваше от сумрака. Произнесе мълчалива молитва към духа на майка си.
— Да. Просто имах тежка нощ. Не можах да мигна.
Плътно до другото й рамо вървеше Майката Изповедник.
— Разбираме. Добре поне, че се съгласи да те приеме. Мисли си за това. Той е добър човек — наистина.
— Благодаря — засрамено прошепна Аби. — Благодаря и на двете ви, че ми помагате.
Отпред вече се бяха събрали хора — магьосници, чародейки, офицери и други. Всички изведнъж замлъкнаха и сведоха глави пред Майката Изповедник. Сред неколцината познати лица от предишния ден Аби мерна магьосник Томас, който си мърмореше нещо с крайно нетърпелив вид и разтваряше куп листа, изпъстрени с някакви фигури, които Аби разпозна като магически символи.
В далечния край на крепостната стена стигнаха до каменната фасада на кула. Веждата, където софитът се срещаше с ръба на стръмен, покрит с плочи покрив, бе надвиснала над ниска, заоблена в горния край врата. Чародейката потупа лекичко, после, без да дочака отговор, повдигна резето и отвори тежката дъбова врата. Забеляза учудената гримаса на Аби.
— Не чува, когато му чукаш — обясни й шепнешком.
В уединената стаичка се криеше цяла съкровищница. Имаше безброй рафтове, претъпкани с колби, буркани и цветни стъкленици, които Аби реши, че са пълни с магически субстанции.
Множество богато украсени кутийки бяха подредени из ъгълчета и високи лавици, скрити от погледа, явно поради естеството на съдържанието си. Дебелите книги, разхвърляни из всички възможни краища на стаята, създаваха чувството, че си потопен в неизброимо познание. Позлатените ръбчета на книгите бяха не само богато украсени, но и изписани с букви на екзотични езици. В ъглови библиотеки със стъклени вратички се съхраняваха поредици томове, както и няколко странни предмета, изрисувани с непонятни символи.
Обработеният камък на стените и тежките дъбови врати създаваха чувство за уют. Кръглото прозорче вдясно от Аби гледаше към сгушения долу в ниското град, а другото на отсрещната стена бе обърнато към високите стени на Кулата. Първите бледи лъчи на зората тъкмо бяха започнали да обагрят в розово най-високите покриви в далечината. Изящен разклонен свещник от ковано желязо подпираше цяла армия от свещи, които обливаха помещението в мека светлина.
Магьосникът Зорандер — същински облак от разрошена кестенява коса — се бе облегнал прав на една маса, погълнат от отворената пред него книга. Великолепното писалище с излъскан до блясък плот бе поръбено с невероятно красива и нежна дърворезба. Внушителните орнаменти, красящи дъбовия стол с висока облегалка зад магьосника, блестяха на светлината на свещите. На едно шкафче встрани се виждаше потир и плато с останки от отдавна привършена вечеря.
— Магьоснико Зорандер — каза високо чародейката, — доведохме Абигейл, дъщеря на Хелза.
— По дяволите, жено — измърмори магьосникът, без да вдига глава, — чух те да чукаш, както винаги.
— Не смей да ме ругаеш, Зедикус Зу’л Зорандер — избоботи в отговор Делора.
Той не й обърна внимание и остана взрян в книгата си, ръката му бавно потърка голобрадото му лице.
— Добре дошла, Абигейл.
Пръстите на Аби се вкопчиха в торбата. В следващия миг се опомни и направи реверанс.
— Благодаря ви, че ме приехте, магьоснико Зорандер. Жизнено важно е да ми помогнете. Както вече ви казах, става въпрос за живота на невинни хора.
Магьосникът Зорандер най-сетне вдигна глава. След като я огледа продължително, се изправи.
— Къде е границата?
Аби погледна първо чародейката, после Майката Изповедник. Не отвърнаха на погледа й.
— Простете, магьоснико Зорандер, каква граница?
Челото на магьосника помръкна.
— Придаваш по-висока стойност на живота, понеже си още млада. Границата, скъпо мое дете, отвъд която животът губи стойността си. Къде е тази граница?
— Но едно дете…
Той забоде предупредително пръст във въздуха.
— Хич не си и помисляй да си играеш с чувствата ми, като минаваш с номера за ценността на детския живот, сякаш тези неща се определят от възрастта. Кога животът е по-малко ценен? Къде е тази граница? На каква възраст? Кой решава?
Всеки живот е ценен. Мъртвият си е мъртъв, независимо от възрастта. И през ум да не ти минава да замъгляваш разума ми, като по най-груб и добре премерен начин си играеш с чувствата ми, подобно на плужест бюрократ, разпалващ страстите на безмозъчна сган.