— А какъв е произходът? — попита чародейката.
— Това май ми убягва. — Той обърна ръце с дланите нагоре и стрелна чародейката с невинен бърз поглед. — Съжалявам. Напоследък взех да забравям.
Делора изсумтя.
— А се осмеляваш да обиждаш чародейките?
Магьосникът Зорандер за миг задържа погледа си върху нея, преди да се вгледа сериозно в Майката Изповедник.
— Съветът държи работата да бъде свършена, нали? — На лицето му се появи мрачна, плаха усмивка. — Значи ще стане.
Майката Изповедник изкриви глава.
— Зед… сигурен ли си в това?
— В кое? — попита Аби. — Ще изпълните ли дълга или не?
Магьосникът сви рамене.
— Ти вече го призова. — Взе една книжка от писалището и я пусна в джоба си. — Нима мога да се възпротивя?
— Добри духове — прошепна Майката Изповедник на себе си. — Зед, това, че Съветът…
— Аз съм един обикновен магьосник — прекъсна я той, — който служи на нуждите и волята на народа.
— Но да отидеш там би означавало да изложиш себе си на безсмислен риск.
— Трябва да съм близо до границата — иначе ще пострада и част от Средната земя. Заево е не по-малко подходящо от всяко друго място, за да бъде възпламенена магията.
Изпитала неимоверно облекчение, Аби не чуваше нищо повече.
— Благодаря, магьоснико Зорандер, толкова ви благодаря.
Той заобиколи масата и я стисна за раменете с изненадващо силни пръсти.
— Ние с теб сме свързани с дълг на костите. Жизнените ни пътища се пресякоха.
Усмивката му бе едновременно тъжна и топла. Могъщите му пръсти обгърнаха китката й с гривната, подаде й черепа.
— Моля те, Аби, наричай ме Зед.
Тя кимна едва сдържайки сълзите си.
— Благодаря ти, Зед.
В развиделяващия се ден навън ги посрещна чакащото множество. Магьосникът Томас, размахал книжата си в ръце, си проправи път през тълпата.
— Зорандер! Изучих елементите, които ми даде. Трябва да поговорим.
— Ами говори — отвърна, без да спира, Първият магьосник.
Тълпата се понесе след него.
— Това е лудост.
— Не съм твърдял, че не е.
Магьосникът Томас размаха още по-яростно книжата, сякаш можеха да докажат нещо.
— Не можеш да го направиш, Зорандер!
— Съветът взе решение, че работата трябва да се свърши. Войната трябва да бъде прекратена, докато сме в силна позиция и преди Панис Рал да измисли нещо, на което няма да можем да се противопоставим.
— Не, искам да кажа, че изучих подробно въпроса и разбрах, че няма да се справиш. Ние не разбираме силата, която са призовавали онези магьосници. Прегледах всичко. При опита да бъде направено подобно нещо ще бъде произведена невъобразима горещина.
Зед спря и застана лице в лице с Томас. Повдигна вежди в престорена изненада.
— Наистина ли, Томас? Сериозно? Нима ти се струва, че задействането на светлинно заклинание, което ще раздере тъканта на света на живите, би могло да доведе до нестабилност в съставките на мрежовото поле?
Зед закрачи устремено напред, Томас се спусна подире му.
— Зорандер! Няма да удържиш процеса под контрол! Дори да успееш да го задействаш, в което дълбоко се съмнявам, ще разкъсаш Милостта. Извикването става чрез топлина. Пробивът ще я подхранва. Няма да можеш да овладееш подобна огнена лавина. Никой не би могъл да го стори!
— Аз ще успея — пророни Първият магьосник.
Томас яростно размаха книжата във въздуха.
— Зорандер, твоята самонадеяност ще унищожи всички ни! Разделиш ли веднъж булото, то ще се разкъса завинаги и животът ще бъде унищожен. Настоявам да видя книгата, в която си срещнал това заклинание. Настоявам да я видя с очите си. Цялата книга, не само откъси от нея!
Първият магьосник се спря и вдигна пръст.
— Ако трябваше да видиш тази книга, Томас, ти щеше да бъдеш Първият магьосник и на теб щеше да е дадено да влизаш в анклава му. Но понеже не си ти, не мога да ти я покажа.
Пламналото лице на Томас изглеждаше аленочервено на фона на бялата му брада.
— Това е най-глупашки акт на отчаяние!
Магьосникът Зорандер помръдна с пръст. Книжата се разхвърчаха от ръката на стареца и се завихриха във въздуха, където изведнъж пламнаха и само за миг се превърнаха в пепел, разнесена от вятъра.
— Понякога актът на отчаяние е единственото, което ти остава, Томас. Аз съм Първият магьосник и ще сторя нужното. Точка по въпроса. Повече приказки да няма. — Обърна се и стисна един часови за ръката. — Обяви тревога. Съберете цялата налична кавалерия. Заминаваме за Пендисан. Веднага.
Мъжът поздрави отривисто с юмрук в сърцето и се завтече да изпълни заповедта. Друг офицер, по-възрастен и очевидно с по-висок чин, се покашля.