— Магьоснико Зорандер, мога ли да попитам какъв е планът ви?
— Анарго — отвърна Първият магьосник. — Дясната ръка на Панис Рал. Човекът, който заедно с Рал праща смъртта подире ни. Най-простичко казано, смятам да върна смъртта там, откъдето е изпратена.
— Като поведете войниците към Пендисан?
— Да. Анарго е завзел Заево. Нашият генерал Брейнард вече се движи на север към Пендисан, генерал Сандерсън се спуска на юг, за да се присъедини към него, а Мардейл отива на югозапад. Ще отидем там със стрелците и който още от другите успее да се присъедини към нас.
— Анарго не е глупак. Не знаем колцина магьосници и хора с дарбата е взел със себе си, но знаем на какво са способни. Неведнъж са покосявали нашите редици. Най-сетне ще можем да отвърнем на удара им. — Офицерът внимателно подбираше думите си. — Какво мислите ги кара да чакат? Защо просто не се върнат обратно в Д’Хара?
Зед се облегна на грапавата стена и впери поглед в зората на ширналия се в ниското град.
— Тази игра доставя удоволствие на Анарго. Влага в нея дълбок драматизъм. Иска да ни накара да си помислим, че са наранени. Пендисан е единственото място в планината, през което може да премине армия. Заево осигурява просторно бойно поле, но не толкова, че да имаме възможност за бързи маневри, нито пък да ги заобиколим. Опитва се да ни подмами.
Офицерът не изглеждаше изненадан.
— Но защо?
Зед се извърна и погледна мъжа през рамо.
— Очевидно смята, че в такава местност може да ни победи. Аз пък мисля обратното. Той знае, че не можем да си позволим да се изложим на такъв риск и да останем там, знае и плановете ни. Възнамерява да ме подмами вътре, да ме убие и да унищожи заплахата, която представлявам аз за тях.
— Значи искате да кажете, че според Анарго рискът си струва — започна да размишлява на глас офицерът.
Зед погледна за пореден път града под Магьосническата кула.
— Ако Анарго е прав, може да спечели всичко при Заево. Веднага щом приключи с мен, ще даде знак на своите магьосници, които ще започнат поголовна сеч. След това ще могат да разбият сърцето на Средната земя — Ейдиндрил, практически необезпокоявани.
Анарго си прави сметките да ме е убил и да е унищожил силите ни преди падането на снега. Дотогава смята да е оковал народа на Средната земя и да подаде бича на Панис Рал.
Офицерът подскочи като опарен.
— Смятате да действате според плана на Анарго и да отидете там, където ви очаква?
Зед сви рамене.
— Нима имам избор?
— А поне нямате ли представа как възнамерява да ви убие, за да вземем някакви предпазни мерки? Да се подготвим?
— Опасявам се, че не. — Очевидно отегчен от разговора, той махна с ръка. Насочи вниманието си към Аби. — Стрелците имат бързи коне. Ще яздим неуморно. Скоро ще пристигнем в родния ти край. Не бой се, няма да закъснеем. Ще можем спокойно да се заемем със задачата си.
Аби само кимна. Не можеше да изрази с думи нито облекчението си от факта, че молбата й е удовлетворена, нито срама си, че молитвите й са чути. Но чувството, което болезнено стискаше гърлото й, бе ужас пред това, което й предстоеше да стори, защото плановете на Д’Харанците й бяха известни.
Единствените останки от любимите брадати свинчета на Аби бе купчина изсъхнали вътрешности, над която кръжаха рояци мухи. Бяха изклани дори животните за разплод, които майка й и баща й им бяха подарили за сватбата.
Избора на съпруг дължеше на родителите си. Тя не го бе виждала никога в живота си, тъй като той бе чуждоземец — от градчето Линфорд, откъдето родителите й бяха купили свинете. Аби гореше от желание и нетърпение да види що за човек са й избрали. Надяваше се да е някой веселяк, който да понася трудностите на живота с усмивка.
Когато видя Филип за пръв път, си рече, че пред нея стои най-сериозният човек на земята. Сякаш младото му лице не знаеше що е усмивка. Онази първа нощ тя заспа, обляна в сълзи — не можеше да се пребори с мисълта, че ще прекара дните си с тъй мрачен човек. Реши, че занапред животът й ще бъде пронизан от острите шипове на безрадостната съдба.
Постепенно обаче откри, че Филип е работяга, който гледа на живота с широка усмивка. Впоследствие той й бе признал, че първият ден умишлено се е преструвал на сериозен, за да не би родителите й да си рекат, че дават дъщеря си на недостоен за нея развей-прах. Аби съвсем скоро разбра, че Филип е човек, на когото може да се разчита. Докато дойде времето да се роди Джана, вече го бе заобичала.
Сега животът на Филип, както и на мнозина други, зависеше от нея.
Аби зарови отново костите на майка си и обърса ръце. Оградата, която бащата на Джана ремонтираше толкова често, беше на трески. Щом стигна до къщата, Аби забеляза, че вратата на плевнята е изкъртена. Всичко, което можеше да бъде изядено от животно или човек, бе отмъкнато. Аби нямаше спомен родният й дом някога да е изглеждал тъй гол и опустял.