Почувства болка, сякаш нещо в нея се разкъса на части. Зяпна и погледна. Пред тях бе започнала да се отделя ужасяваща стена от зелен огън, която се приближаваше към далечната страна на реката.
Нагоре се стрелнаха плътни водни струи, като обърната наопаки дъждовна буря. Над повърхността на водата засвяткаха навързани една за друга светкавици.
Щом огнената стихия стигна до отсрещния бряг, земята се разцепи. От зейналите рани по гръдта й изскочиха снопове виолетова светлина, сякаш кръв от някаква друга планета.
Но най-ужасното от всичко беше виенето на вълците. Аби бе сигурна, че чува воя на мъртвите. Сякаш собствената й душа стенеше от съчувствие към неистовите писъци, изпълващи въздуха. Сенките, носещи се из отстъпващата зелена стена от трептящ огън, се мятаха и извиваха, молеха се, мъчеха си да избягат от света на мъртвите.
В един миг разбра какво представляваше тази стена от зелен огън — смъртта, извикана на живот.
Магьосникът бе посегнал на границата между световете.
Аби изгуби всякаква представа за време. Носеше се из странната светлина, където такова понятие не съществуваше, както нямаше и нищо постоянно, материално. Нямаше нищо познато, към което човек да отнесе усещанията си.
Стори й се, че стената спира пред редицата дървета на отсрещния хълм. Гората, през която вече бе преминала и където бе оставила да виси като трептяща завеса, бе почерняла и съсухрена от допира със самата смърт. Дори тревата, над която бе прелетяло мрачното присъствие, бе обгоряла и почерняла като от жежко лятно слънце по пладне.
Зелената завеса постепенно угасна. Докато Аби се взираше в нея, тя затрептя лекичко, ту ставаше видима, ту избледняваше. В един миг заблестя като разтопено стъкло, после угасна до бозаво, сякаш въздухът бе докоснат от мараня.
От двете страни настъпваше стена от смърт, вилнееща из света на живота.
Аби осъзна, че отново чува гласа на реката, онези утешителни, познати, плискащи и ромолящи звуци, които бе слушала през целия си живот, но на които почти не беше обръщала внимание.
Зед скочи от камъка и й подаде ръка. Тя се вкопчи в нея, търсейки подкрепа срещу замайването в главата си.
Магьосникът щракна с пръсти и камъкът, върху който допреди малко бяха стояли, хвръкна във въздуха. Аби ахна от почуда и страх. В един невероятно кратък миг, толкова кратък, че Аби се съмняваше че изобщо го е забелязала, Зед протегна ръка и хвана камъка. Той се бе смалил и бе станал по-малък от яйце. Пъхна го в джоба си и смигна на Аби. Тя си помисли, че по-странна реакция от неговата не би могла да си представи — стори й се по-необичайно дори от смалилия се камък в джоба му.
На брега ги чакаха Майката Изповедник и чародейката. Когато Аби се приближи до тях, те й подадоха ръце, за да й помогнат за излезе от водата. После помогнаха и на Зед.
Делора имаше мрачен вид.
— Защо не се движи, Зед?
На Аби й прозвуча повече като обвинение, отколкото като въпрос. Както и да е, Зед го пропусна покрай ушите си.
— Толкова съжалявам, Зед — отрони Аби. — Вината е моя. Не биваше да я оставям сама. Трябваше да остана при нея. Наистина съжалявам.
Магьосникът като че изобщо не я чу. Очите му не се откъсваха от стената на смъртта, извисяваща се от другата страна на реката. Пръстите му се плъзнаха нагоре към сърцето, сякаш вътрешно бе взел някакво решение. Със здраво стиснати зъби и мрачно изражение, той бе олицетворение на съсредоточението.
Във въздуха се чу притъпен пукот и измежду дланите му изригна огън. Протегна ръце напред сякаш правеше жертвоприношение. Аби и двете жени едновременно вдигнаха ръце пред лицата си, за да се предпазят от горещината.
Зед вдигна движещата се топка течен огън. Тя нарастваше между дланите му, подскачаше и се въртеше, бучеше и съскаше с ярост.
Трите жени отстъпиха пред нажежения гняв. Аби бе чувала за съществуването на подобен огън. Майка й го бе споменавала с потаен шепот: магьоснически огън. Още тогава, без да го е видяла и без да знае как изглежда, прошепнатите думи оформиха в главата й картина, от която тръпки я побиваха. Магьосническият огън бе проклятието на живота, извикано на живот като бич срещу врага. Това тук не би могло да бъде нищо друго.
— Задето уби моята любов, моята Ерилин, майката на нашата дъщеря, както и всички други невинни и обичани хора — прошепна Зед, — ти изпращам, Панис Рал, дара на смъртта.