Докато майка й бе жива, хората отбягваха Аби тайно. След смъртта на майка й вече не се криеха. От нея се очакваше да им служи по начина, по който го бе правила майка й. Те не знаеха какво означава да притежаваш дарбата, нямаха представа, че понякога тя не се предава по наследство. За тях Аби бе просто егоистка.
Магьосникът даваше указания за извършването на някакво заклинание. Когато приключи, погледът му се плъзна в друга посока, като пътьом премина през Аби. Тя се нуждаеше от помощта му.
— Какво искаше да ме питаш, Абигейл?
Пръстите й се вкопчиха в торбата.
— Става въпрос за родното ми градче Заево.
Спря, за да изчака магьосникът да посочи нещо в една книга, която му бяха подали. Той й махна с ръка да продължи, докато някакъв мъж му обясняваше каква трудност е възникнала при хвърлянето на двойно заклинание.
— Връхлетя ни ужасна беда — включи се Аби. — В града ни нахлуха Д’Харански части…
Първият магьосник се обърна към по-възрастен, белобрад мъж. Съдейки по простичката му роба, Аби реши, че и той е магьосник.
— Казвам ти, Томас, ще стане! — настояваше Зорандер. — Не че съм съгласен със Съвета, просто споделям с теб какво намерих, а тяхното единодушно решение е да го направя. Не претендирам, че са ми ясни всички подробности около извършването му, но поне го поразучих. Може да се направи. Както казах и на Съвета, мога да го задействам. Остава да реша дали съм съгласен с тях, че трябва да го сторя.
Мъжът, когото бе нарекъл Томас, обърса с длан лицето си.
— Значи излиза, че слуховете са верни! Ти наистина мислиш, че е възможно! Да не си се побъркал, Зорандер?!
— Намерих го в една книга в анклава на Първия магьосник. Писана е още преди войната със Стария свят. Видях го със собствените си очи. Изпратих цял куп верификационни мрежи, за да проверя истинността му. — Обърна се към Аби: — Да, сигурно е бил легионът на Анарго. Заево се намира в Пендисан.
— Да. Тяхната войска премина като буря през града ни и… — понечи да обясни Аби.
— Пендисан отказа да се присъедини към Съюза на Средната земя и да влезе под общото командване, изработващо стратегията за отпор на Д’Харанското нападение. Твоята страна предпочете да запази суверенитета си и сама да се бори с врага. Ще трябва да поеме последствията от своите решения.
Възрастният магьосник подръпваше брадата си.
— И въпреки това как можеш да си сигурен, че е истинско? Имаш ли безспорни доказателства? Искам да кажа, че тази книга трябва да е на хиляди години. Може да е било само предположение. Верификационните мрежи не винаги доказват цялостната структура на подобно нещо.
— Знам това не по-лошо от теб, Томас, но пак ти казвам — всичко е истинско — отвърна магьосникът Зорандер. Гласът му угасна в шепот: — Добрите духове да са ни на помощ, но наистина е така.
Сърцето на Аби щеше да се пръсне. Искаше да му разкаже всичко, но не можеше да се включи в разговора. Той трябваше да й помогне. Това беше единственият начин.
Една от вратите в дъното се отвори и към тях се запъти офицер. Разбута тълпата и застана до Първия магьосник.
— Магьоснико Зорандер! Току-що дойде съобщение! Пуснахме в действие роговете, които ни даде и нещата потръгнаха. Урландската армия подви опашка!
Някои от присъстващите замлъкнаха, други продължиха разговорите си.
— Най-малко на три хиляди години е — каза Първият магьосник на възрастният с брадата. После положи ръка върху рамото на новодошлия офицер и се наведе към него. — Предай на генерал Брейнард да стои плътно до бреговете на Керн. Не опожарявайте мостовете, оставете ги. Кажи му още да раздели хората си. Нека половината останат да държат под око Урландците — да не им скимне нещо друго. Да се надяваме, че няма да могат да намерят заместник на магьосника, който бе с тях на бойното поле. Нека Бейнард отведе останалите на север, за да помогнат в отрязването пътя за бягство на Анарго. Това ни е проблемът, но мостовете може да ни потрябват по-късно, за да погнем Урландците.
Един по-възрастен офицер с вид на генерал пламна.
— Да стоят край реката? При положение, че роговете си свършиха работата и врагът отстъпва? Но защо! Можем да ги пипнем, преди да са се прегрупирали и да са извикали подкрепления, за да отвърнат на удара ни!
Лешниковите очи се втренчиха в мъжа.
— А имаш ли представа какво ни чака оттатък границата? Колцина ще загинат, ако Панис Рал е заложил капан, с който роговете ни не могат да се справят? Колко невинни хора загубихме досега? Колко ще умрат в схватка на чужда територия — земя, която те познават по-добре от нас?
— А колко от нашите ще умрат, ако не пресечем сега възможността да ни нападнат след време! Трябва да ги преследваме! Панис Рал няма да се откаже. Ще работи неуморно, за да изобрети средство, с което да ни покоси в съня ни. Трябва да ги преследваме и избием до крак!