Всички довършиха закуската си. Трейси отново пое инициативата.
— Някой иска ли да отидем в дневната и да играем на „Голямата автокражба“? — попита тя безгрижно.
Никой не подскочи от радост. Не че имаше значение, защото в този момент похитителите им влязоха в трапезарията. Освен оплешивяващия мъж, имаше още един мъж с гъста къдрава кафява коса. Той беше по-нисък и дебел. Докато слабият изглеждаше нервен, ниският се усмихваше. Не бяха млади, но не бяха и стари. Според Емили бяха горе-долу на възрастта на майка й.
Жената привлече вниманието на Емили. На първо място тя беше много красива и сексапилна. Според Емили беше на около трийсет години, но жената беше с грим и трудно можеше да прецени възрастта й. Беше облечена с модерни тесни дънки, ботуши и блуза на точки. Имаше дълга, черна коса с тъмносини кичури. На ушите й висяха големи халки, които изглеждаха златни.
Очите й бяха сини, но нюансът им беше по-различен от кичурите й. Бяха толкова бледосини, че изглеждаха почти прозрачни.
Най-невероятното нещо у нея обаче беше изражението й — или по-скоро липсата на такова. Съвършените й черти бяха напълно безизразни. За секунда устните й се разтвориха и леко се извиха в краищата, но Емили в никакъв случай не можеше да нарече това усмивка. Побиха я тръпки.
— Добре дошли — каза жената, макар и тонът й да не беше никак гостоприемен. — Дано се чувствате удобно. Аз съм Клеър — после посочи пълния тип. — Това е Хауърд, а мъжът от другата ми страна е Джордж.
Джордж заби поглед в земята и промърмори:
— Здравейте.
Хауърд им се усмихна сърдечно.
— Здравейте.
Сега вече Емили беше сигурна, че Джордж беше мъжът от снощи. Не можеше обаче да каже същото за жената. Гласът й се стори познат — жената може би беше с перука. Или пък русата жена снощи беше с перука. Както и червенокосата, която Трейси беше видяла… О, защо мислеше за коси и цветове в такъв момент?
Клеър продължи:
— Знам, че сигурно се чувствате странно и се чудите какво става. Е, дойдохме да обясним.
Емили погледна Трейси и разбра, че й тя си мисли същото. Явно целта им не беше да отвлекат всички ученици с дарби — някои още липсваха.
Жената сигурно можеше да чете мисли, защото каза:
— Между другото, няма да отвличаме всички. Засега имаме нужда само от вас.
Трейси попита:
— Ето защо?
— Заради дарбите ви, разбира се — устните й отново потръпнаха, което явно беше начинът, по който тя се усмихваше. — Вие сте изключителни деца с много специални способности. Трейси, ти можеш да ставаш невидима. Мартин, ти притежаваш невероятна сила. Емили, ти можеш да виждаш бъдещето. А Сара… Сара, ти имаш най-голямата дарба от всички. Ти можеш да контролираш хората.
Емили потрепери. Жената говореше ужасно равнодушно, сякаш съобщаваше кой има усет към математиката и кой е добър пианист. Може би затова изглеждаше по-страшна от мъжете. У нея имаше нещо неестествено.
Въпреки че беше ужасена, Емили трябваше да каже нещо и тя промълви първото, което й дойде на ума:
— Ами Картър? Той няма дарба.
Това не изненада Клеър. Тя само хвърли бегъл поглед към Картър, сякаш той беше нещо незначително.
— Няма значение. Имам хората, които ми трябват.
Още веднъж Емили се изненада от смелостта си:
— Хората, които ви трябват за какво?
Бледосините очи се спряха върху нея.
— Вие ще ни помогнете да оберем банка.
7
Явно за момента нямаше да научат друго. Тримата си тръгнаха, след като Клеър обеща да им каже повече на обяд. Емили последва съучениците си в дневната.
Трейси не беше преувеличила за развлеченията в затвора им. Стаята приличаше на голям център за забавления. Имаше огромен телевизор е плосък екран, конзоли за игри, компютри, няколко айпода със слушалки, ако някой искаше да слуша музика. Имаше и библиотека е книги с най-новите поредици за тийнейджъри, дивидита, видеоигри, различни други игри — с две думи всякакви забавления за всеки вкус.
Сара веднага се сви на един стол с плюшени възглавници с айпод и слушалки, настрани от всички останали. Мартин отиде до библиотеката и започна да разглежда видеоигрите.
Емили беше малко разочарована. Да оберат банка — струваше й се толкова… толкова тривиално. Беше престъпление, разбира се, но беше очаквала нещо по-голямо.