По принцип хората не се възползваха от дарбата й, което беше хубаво. Не й харесваше идеята някой да се опитва да я манипулира. Веднъж Трейси я беше помолила да отгатне какво ще бъде времето, защото със семейството й бяха планирали уикенд на плажа. Това не беше нещо особено. Веднъж една луда я беше накарала да предскаже печелившите числа на тотото. Беше страховито. Емили беше отказала, но онази я беше хипнотизирала и се беше опитала да я принуди да й каже числата.
Как обаче дарбата й щеше да бъде полезна в обира на банка? Може би щяха да я накарат да види колко пари има в трезора в даден ден? Емили не я биваше много по математика.
— Всеки престъпник може да ограби банка — прошепна тя на Трейси. — За какво сме им ние?
— За да улесним обира, може би — предположи Трейси. Тя обаче също призна, че е останала изненадана. — Мислех, че са замислили нещо по-грандиозно.
И Мартин не можеше да повярва. Той взе една видеоигра и отиде при тях.
— Не искам да ограбвам банка — оплака се той.
— Ние също — увери го Трейси.
— Предпочитам нещо такова — Мартин им показа обложката на видеоиграта.
Емили прочете заглавието.
— „Тийнейджъри отмъстители“. Каква е тази игра?
— Става въпрос за деца със суперсили, които спасяват света.
— Спасяват света от какво? — поиска да узнае Трейси. Взе кутийката и започна да чете описанието.
— От някакви други деца със суперсили, които искат да унищожат света — отвърна Мартин.
Емили не се въздържа и се усмихна.
— Ти на чия страна си, Мартин? На спасителите или на унищожителите?
— Няма значение. Това звучи много по-интересно от обир на банка. А и ние имаме суперсили. Можем да сме като онези от играта.
Трейси поклати глава.
— Много зависи какви суперсили има даден човек, Мартин. Ние не можем да хвърляме огън, не можем да летим…
— Дарбата на Сара е по-добра от това — каза Мартин.
— Сара обаче не иска да я използва — напомни му Емили. Все пак, някъде дълбоко в съзнанието си, тя се успокои, знаейки какви невероятни неща можеше да прави Сара. Емили се обърна към Трейси: — Мислиш ли, че ако някой от нас попадне в сериозна опасност, Сара ще използва дарбата си, за да му помогне?
— Надявам се — започна Трейси, но не можа да продължи. В другата част на стаята Сара изплака.
— Сара, добре ли си? — попита притеснено Емили.
Сара не я чу — още беше със слушалките. Тя обаче гледаше ръцете си ужасено. Емили и Трейси се спуснаха към нея.
— Какво има? — попита Трейси.
Сара махна слушалките.
— Вижте ми ноктите! — изстена тя.
Емили погледна, но ноктите на Сара й се сториха съвсем нормални.
— Какъв е проблемът?
— Изгризани са! Аз не си гриза ноктите!
— Изнервена си — успокои я Трейси. — Всички сме изнервени. Сигурно несъзнателно си ги изгризала.
На Емили й се стори странно, че Сара страдаше за ноктите си, докато всички те бяха заложници. Не мислеше, че е особено суетна, но, разбира се, тя не я познаваше добре.
— Може би онази Клеър има пиличка — предположи Емили, но Сара гледаше някъде зад нея с ококорени от страх очи.
— Къде е Картър? — попита тя шепнешком.
Емили и Трейси огледаха стаята. Картър беше толкова тих и скромен, че често хората изобщо не го забелязваха. Той обаче не беше в стаята.
— Може би е в тоалетната — предположи Трейси.
— Мисля, че го няма — каза Сара.
— Как така го няма? — попита Емили.
Сара се разтрепери.
— Според мен… след като ти им каза, че той няма дарба… са се отървали от него. Ако не може да им помогне с обира на банката, защо да го държат?
— Мислиш, че са го върнали в гимназията? — зачуди се Емили.
— Мисля, че са го убили — Сара се задави с думата и очите й се напълниха със сълзи. Трейси седна на фотьойла и я прегърна.
— Успокой се — опита се да я утеши тя. — Не ми приличат на убийци. Сигурна съм, че Картър е добре.
Сара бутна ръката на Трейси.
— Не ми пука какво са направили на Картър. Притеснявам се за себе си!
— Сара! — възкликна Емили.
— Шшт! — изсъска Сара и направи на момичетата знак да се приближат. Увери се, че Мартин не слуша и прошепна: — Аз не съм Сара.