Чарлс продължаваше да се усмихва.
— Така мислиш ти. На бас, че тази година ще стигнат до финалите.
Кен поклати глава.
— Не, това е невъзможно. Никой отбор не може да се класира за финалите само с един добър играч. Майк няма да успее. Не го бива чак толкова.
— Тогава защо ходиш на всичките срещи? — поиска да узнае Чарлс.
Кен сви рамене.
— Защото момчетата са ми приятели.
— Добре, но сега те са и мои приятели — заяви Чарлс.
Кен завъртя невярващо очи.
— Той беше с тях на обяд — каза му Джена.
Кен се усмихна, сякаш сигурен, че това беше шега.
— Да, вярвам ти. Само че не чакай приятелите ти да направят чудеса днес, Чарлс. Срещу кого ще играем? Срещу отбора на „Сейнт Марк“? Те са невероятни. Цял сезон нямат загуба. За съжаление, нашите са обречени.
— Не говори така за приятелите ми — извика Чарлс.
Изведнъж един огромен речник се издигна от бюрото на мадам и полетя право към главата на Кен.
— Чарлс! — мадам стоеше на прага. — Престани веднага!
Речникът замръзна във въздуха. После, два пъти по-бавно заплува обратно към бюрото на мадам.
— Не хабете дарбите си за глупости — каза мадам, когато седна на бюрото. — Това важи за всички. Дарбите могат ви да послужат за постигането на много по-важни цели.
— Какви например? — попита Чарлс.
— Чарлс, случайно да си забелязал, че половината клас липсва?
— А, за това ли…
Мадам впи поглед в Чарлс и сякаш щеше да му изнесе лекция, но точно тогава вратата се отвори. Влезе Картър Стрийт и Джена рязко си пое въздух.
— Картър! — възкликна мадам. — Къде беше? Добре ли си?
Джена едва не се разсмя. Нима мадам очакваше отговор? Картър никога не говореше и в днешния ден не направи изключение. Без да погледне никого в очите, той отиде на чина си и седна.
Мадам го гледа една минута, после се обърна към Джена.
— Джена, прочети мислите му. Опитай се да разбереш къде е бил.
Джена отново се изненада. Досега мадам не я беше карала да чете нечии мисли. Всъщност постоянно повтаряше на Джена да не влиза в главите на хората. Много пъти й се беше карала, че нарушава личното пространство на съучениците си.
Имаше обаче един ученик, чието съзнание беше затворено за нея.
— И преди съм опитвала да чета мислите му, мадам, и не съм успявала.
— Опитай отново — нареди й мадам.
— Добре — тя погледна момчето и се съсредоточи. Както и очакваше, нищо не се случи. След малко мадам попита:
— По-лесно ли ще ти е, ако застанеш по-близо?
— Може би — отвърна Джена, без да се надява особено. Тя стана и седна на празния чин пред Картър. Премести стола си, за да застане с лице към него и се втренчи в очите му. Картър отвърна на погледа й. Джена се опита да си представи дарбата си като рентгенови лъчи, като нещо, което можеше да проникне навсякъде. И може би наистина успя да влезе в ума на Картър, само че видя пълна тъмнина, черна дупка. Не знаеше дали той умишлено я блокираше или просто в съзнанието му нямаше нищо. — Съжалявам, мадам — започна да се обръща, но нещо в лицето на Картър привлече вниманието й и тя го погледна отново. — Мадам, очите му изглеждат странно, сякаш плуват. Както когато някой е настинал.
Мадам се приближи и го огледа замислено.
— Да, разбирам какво искаш да кажеш. И е по-блед от обикновено. — Мадам се обърна. — Аманда, би ли придружила Картър до лекарския кабинет, моля те?
Аманда изпусна сърцераздирателна въздишка — очевидно беше програмирана да се държи като истинската Аманда. После, с изражение на огромна досада, тя стана.
— Картър, върви с Аманда — каза мадам. И както винаги Картър се подчини на пряката заповед.
В момента, в който излязоха, Кен промърмори дума, която учителите в „Медоубрук“ силно не одобряваха. Това не беше обичайно за него и мадам го погледна по-скоро загрижена, отколкото възмутена.
— Кен, какво има?
Той стискаше главата си с две ръце. Не беше нужно Джена да се съсредоточава, за да прочете мислите му. Имаше чувството, че всички чуват крясъците в главата на горкия Кен.
„Трябва да говориш със сина ми. Спешно е! Момчето ми е загазило и има нужда от съвета ми.“
— Остави ме на мира!
„Важно е! Чуй ме — трябва да се свържеш с него незабавно!“
— Не! Махни се от главата ми!