Джена скочи. За пръв път виждаше Кен толкова ядосан.
Джена и мадам го наблюдаваха притеснено. След няколко секунди Кен ококори очи.
— Хей, май си тръгна.
— Видя ли? — попита Джена. — Казах ти, че трябва да се държиш по-твърдо с мъртъвците.
Мадам обаче изглеждаше разтревожена.
— Кен… Сигурен ли си, че не можеш да чуеш… — сякаш й беше трудно да довърши изречението — … изчезналите ученици?
Кен поклати глава.
— Да, мадам. Тях бих ги изслушал. Само се надявам… — той млъкна.
— Кажи го — насърчи го мадам.
— Надявам се да не се наложи.
До края на деня раздразнението на Джена беше стигнало неподозирани висоти. Струваше й се глупаво да решава задачи по геометрия, да спряга глаголи по испански и да играе волейбол по физическо, докато приятелите й ги нямаше и вероятно бяха в сериозна опасност. Не можеше просто да чака.
Мислите й се върнаха на Картър. Той трябваше да знае нещо. Беше единствената им връзка с другите. Ако не можеше да прочете мислите му, сигурно щеше да успее да измъкне информация от него по друг начин.
Преди движеше с едни улични хулигани и познаваше някои много страшни хора. Или поне се правеха на страшни. Джена помнеше тактики, които можеха да разтърсят Картър и да го изкарат от зомбираното му състояние. Последният звънец би и учениците тръгнаха да излизат от сградата. Имаше обаче много извънкласни дейности (срещи на различните клубове, баскетболен мач) и лекарският кабинет трябваше да е отворен. Картър може би още беше там.
За съжаление и медицинската сестра беше в кабинета. Трудно щеше да сплаши Картър пред нея.
— Да? — попита сестрата. — Мога ли да ти помогна?
Джена трябваше да измисли нещо бързо.
— Имаше експлозия в лабораторията по химия. Учителят ме прати да ви извикам.
Сестрата стана от бюрото и погледна към малката стая зад приемната. Явно се успокои, защото грабна една чанта и забърза навън.
Джена се ядоса на себе си — трябваше да прати сестрата в салона, който беше чак в другия край на училището. Много скоро сестрата щеше да изкачи стълбите и да види, че никой не лежи на пода на лабораторията. Не разполагаше с много време.
В малката стая имаше четири легла, но само едно беше заето. Картър спеше.
— Картър! — извика Джена. — Събуди се!
Картър не помръдна. Тя хвана тънките му ръце и го разтресе. Той обаче спеше дълбоко. Ако не виждаше как гърдите му се издигаха и спускаха, щеше да помисли, че е умрял.
Картър беше много странен. Когато беше буден, ходеше като сомнамбул. Логично беше и сънят му да не е особено нормален.
Какво щеше да прави сега? Сестрата щеше да се върне всеки момент. Хрумна й друга идея. Ако Картър наистина беше заспал дълбоко, може би сънуваше. Имаше вероятност да сънува последните си премеждия. А ако не беше в съзнание може би нямаше да блокира усилията й да прочете мислите му.
Досега не се беше опитвала да влезе в съзнанието на спящ човек и не беше сигурна дали ще се получи. Оказа се по-лесно от четенето на мислите на будни хора. Не се наложи да се съсредоточава много — почти веднага се оформи образ.
Беше къща — голяма стара къща, която изглеждаше изоставена. Прозорците бяха със заковани капаци, а някога червената врата беше покрита с графити. Сцената й се стори някак неясно позната.
— Извинявай, млада госпожице! — разгневената сестра стоеше на вратата с ръце на кръста. — Какво става? Горе нямаше никаква експлозия! И какво правиш с пациента ми?
— Боже! Помислих, че чух нещо. Сигурно съм си въобразила. Съжалявам! — Джена мина покрай сестрата и се втурна навън.
Трябваше да каже новината на някого, на когото щеше да му пука. Отиде първо в стая 209, но мадам я нямаше. После си спомни, че Чарлс говореше за баскетболна среща. Кен беше ли казал, че ще гледа мача?
Преди да влезе в салона чу викове и ръкопляскане. Когато отвори вратата, шумът стана оглушителен. Как беше възможно някой да се вълнува толкова от една глупава баскетболна среща, зачуди се тя. А и според Кен отборът на „Медоубрук“ не беше особено добър.
Таблото с резултата обаче твърдеше обратното. Под надписа „Домакини“ пишеше 110. Под „Гости“ пишеше 0. Джена си спомни смътно, че според Кен днес трябваше да играят срещу някакъв супер добър отбор. Определено не й се струваше така.
Това не я интересуваше особено и без да губи повече време в размисли за резултата, започна да оглежда скамейките за Кен. Накрая го забеляза на последния ред.