— Извинете. Съжалявам. Извинете — припяваше тя, докато се провираше измежду викащите запалянковци. Когато стигна до горе, буквално избута някакво момче от мястото му и се намести до Кен.
Кен я погледна, но очите му незабавно се върнаха на играта.
— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Не знам какво е станало с момчетата, но играят невероятно. Не само Майк, всички бележат. Отборът на „Сейнт Марк“ нямат и една точка. Дори не могат да доближат топката до коша.
— На кого му пука? — попита нетърпеливо Джена. — Кен, чуй ме. Прочетох мислите на Картър.
Това откъсна вниманието му от игрището.
— Какво научи?
— Видях само една къща. Може да са го държали там и другите още да са вътре.
— Къде се намира тази къща?
— Не знам — призна Джена. — Имам чувството, че съм я виждала. Трябва само да си спомня…
— О, забрави!
Джена остана изненадана от реакцията на Кен. После осъзна, че не говореше на нея — погледът му беше насочен към баскетболното игрище. Един от приятелите на Кен стоеше в далечния край на игрището и държеше топката.
— Не мога да повярвам, че Майк изобщо ще пробва — каза Кен. — Защо не я подаде на някого? Няма начин да вкара от такова разстояние.
Виждайки къде на игрището се намира Майк, Джена трябваше да се съгласи. Тя не разбираше от баскетбол, но не можеше да повярва, че нормално човешко същество би хвърлило топка толкова далеч и би уцелило мишена. После осъзна, че се случваше нещо не толкова нормално.
— Кен, виж! — тя посочи Чарлс, чиято количка беше до първия ред пейки точно срещу тях. Той гледаше баскетболиста с много познато изражение. И когато топката напусна ръцете му, тя прелетя през цялото игрище и падна право в коша. Хвърлянето беше толкова чисто, че мрежата изобщо не помръдна.
Публиката избухна. Въпреки шума обаче, Джена нямаше как да не чуе ръмженето на Кен.
— Не мога да повярвам! — той се удари по главата. — Чарлс движи топката вместо тях!
— Според теб момчетата знаят ли какво прави? — зачуди се Джена.
— Съмнявам се — отвърна Кен. — Те не знаят за дарбата му. Никой в училище не знае, освен ние — после се намръщи. — Майк ме пита по-рано за него. Каза, че от Чарлс го побиват тръпки.
Побиват го тръпки… Изразът събуди у Джена някакъв дълбоко заровен спомен. Преди време, когато се мъкнеше с разни отрепки и не се прибираше по цяла нощ, често търсеха къде да се подслонят, ако времето беше лошо.
Тя толкова рязко си пое дъх, че Кен я погледна стреснато.
— Добре ли си?
— Току-що си спомних — каза тя. — Знам къде се намира къщата.
9
По-рано същия следобед Емили седеше с Аманда-Сара на дивана срещу големия телевизор с плосък екран. Аманда беше избрала филма, който гледаха — романтична комедия. За Емили нямаше значение, защото тя така и не го гледаше. Вместо това се опитваше да извика видение.
Повече от всякога искаше да види бъдещето. Трябваше да знае срещу какво ще се изправят, за да бъдат подготвени. Да се бият? Да избягат? Как щеше да им помогне, ако не знаеше какво ги чака?
Лесно беше да изчисти съзнанието си на фона на филма — вече го беше гледала, а и не й беше харесал особено. Аманда напълно се беше потопила в него и нямаше да я прекъсне. Мартин играеше видеоигра и или спасяваше, или унищожаваше света, а последния път, когато погледна към Трейси, тя четеше. Обстановката беше подходяща за видения.
И те заваляха едно след друго. Единственият проблем беше, че не й говореха нищо. Видя Мартин да вдига дивана, на който седеше в момента, и да се приготвя да го хвърли към другия край на стаята. Видя Трейси да изчезва и да се появява бързо като присветващите лампички на коледно дърво. Видя как Чарлс счупи една врата само с мисълта си… Чакайте малко. Чарлс? Та той не беше тук! Може би някой ден, някъде Чарлс щеше да счупи врата, но какво общо имаше това с непосредственото й бъдеще? Едва ли щеше да счупи точно тази врата, за да ги спаси — Чарлс не би си мръднал и пръста за някой друг, освен за себе си.
Тя ядосано разтърси глава с надеждата да изчисти съзнанието си. Какво казваше мадам за виденията й? Че трябва да се научи да ги тълкува и да търси ключови моменти, които да обяснят виденията.
Ако Мартин вдигнеше дивана и го хвърлеше към вратата, имаше добра вероятност диванът да счупи вратата. Можеха да се измъкнат. Дори ако само един от тях избягаше, той можеше да помогне на останалите. Мартин обаче щеше ли да запрати дивана към вратата? Трябваше отново да извика видението и да види къде точно щеше да падне дивана. Вероятно тя стоеше до вратата и чакаше Мартин да я счупи, за да може да избяга и да извика помощ. Или пък Трейси щеше да се опита да се измъкне. Щеше да изчезне и да я хванат много по-трудно, ако Клеър и другите тръгнеха след беглеца.