Тя погледна към мястото, където за последно беше видяла Трейси. Трябваше да поговорят и да съставят план.
Трейси не беше там.
Емили отиде при Мартин, който още играеше на видеоиграта.
— Къде отиде Трейси?
Мартин не отдели очи от екрана.
— Не знам.
— Видя ли я да излиза от стаята?
— Не. Леле! Видя ли това? Току-що унищожихме Франция!
— Поздравления — смънка Емили.
Мартин се обърна към нея.
— Виж какво, тук не е чак толкова зле. Майка ми не ми позволява да играя видеоигри. А и храната тук е по-добра, има много забавления и не се държат лошо с нас.
— Още не — отвърна Емили. — Ще потърся Трейси.
Трейси обаче не беше нито в банята, нито в спалнята. Дали не беше станала невидима, за да разузнае обстановката? Емили се върна в дневната.
— Трейси? — повика я тя тихо.
За нейно облекчение, Трейси внезапно се появи.
— Просто оглеждах наоколо — започна тя, но спря. Зад гърба си Емили чу някой да ръкопляска. Обърна се и видя Клеър.
Поне реши, че е Клеър. Този път косата й беше къса и черна и беше облечена с елегантен бизнес костюм. Само бледосините й очи и резкият й глас подсказваха, че жената е същата. „Няма да разберем как изглежда в действителност“, помисли си Емили.
— Много добре, Трейси — каза Клеър. — Радвам се, че дарбата ти е толкова силна. Бих искала да видя как всички вие проявявате дарбите си.
Щом излезе от стаята, Аманда се спусна към Трейси и Джена.
— Какво ще правя? — попита тя паникьосано.
Една теория се зароди в съзнанието на Емили.
— Имам идея — тя погледна дали Мартин още беше погълнат от играта. Предвид начина, по който се беше държал преди малко, не беше сигурна дали да го включат в плановете за бягство.
Няколко минути по-късно ги извикаха за обяд и им предложиха продукти, с които сами да си направят сандвичи.
— Леле! Това е страхотно! — възкликна Мартин, докато размазваше големи буци фъстъчено масло върху филия. — Мама никога не ми купува фъстъчено масло.
Емили не беше много гладна, но се насили да хапне. Знаеше, че трябва да има достатъчно енергия.
Клеър и двамата мъже ядоха с тях и момичетата бяха през цялото време на нокти. За щастие възрастните показваха интерес най-вече към Мартин, а Мартин с удоволствие отговаряше на въпросите им.
— Дарбата създава ли ти проблеми в училище, Мартин? — попита Клеър.
— О, да — отвърна Мартин. — Никой не вярва, че съм силен. Ако някой се закачи с мен обаче, го чака голяма изненада. Веднъж капитанът на отбора по борба се заяде с мен. Видя звезди посред бял ден.
Емили помнеше случая. Трябваше да извикат линейка и изнесоха здравеняка на носилка от училището.
— После сигурно си имал големи неприятности — предположи Хауърд.
Мартин се усмихна и поклати глава.
— Не. Когато онзи каза, че съм го нападнал, никой не му повярва!
— Значи никой не знае за дарбата ти? — попита Джордж.
— Някои знаят, защото са ме виждали в действие — отвърна Мартин. — После обаче, когато ме погледнат, си мислят: „Не, няма начин да е направил такова нещо“. Веднъж ударих един толкова силно, че излетя през прозореца на първия етаж. За негов късмет се приземи върху храст и нямаше сериозни наранявания. Две деца видяха всичко, но когато учителят ги попита какво е станало, те казаха, че момчето е паднало само.
— Защото са се страхували от теб? — поиска да узнае Клеър.
— Може би — заяви Мартин гордо.
Емили се усъмни в думите му. По-скоро децата не бяха повярвали на собствените си очи. Кой би повярвал, че такъв хленчо като Мартин има подобна сила?
— Обзалагам се, че големите постоянно се закачат с теб — каза Хауърд.
— О, да, постоянно — потвърди Мартин. — Та кой не би искал да победи шампиона?
Аманда-Сара се закашля високо, а Трейси заби поглед в чинията си. Емили беше сигурна, че и двете се опитваха да не се разсмеят на глас като нея.