Клеър се намеси:
— Кажи ни какво прави Сара, Емили.
— Тя… Мисля, че прави нещо и кара хората да стоят неподвижно. Трудно ми е… не я виждам ясно.
— Какво прави Мартин?
— Той разбива вратата. Зад нея има сейф.
— Знаеш ли комбинацията на сейфа, Емили? — попита Клеър.
— Не, не я виждам. Но банкерът влезе в трезора, за да отвори сейфа и Трейси знае комбинацията. В сейфа има много пари. Чакаме Трейси, Сара и Мартин в един джип отвън. Ти караш.
— Значи ще успеем — заяви Клеър.
— Да — отвърна Емили.
— Благодаря, Емили — Клеър си позволи ледена усмивка. — Така. Видяхме какво могат да правят Трейси, Сара и Емили. Остана само Мартин. Сега обаче няма да караме Мартин да демонстрира дарбата си. Надежден свидетел ни обясни какъв хаос може да създаде Мартин, а не искаме счупени чинии. По-късно ще измислим как да ни демонстрира таланта си. Свободни сте да правите каквото искате.
— Можем ли да си тръгнем? — попита Трейси.
Клеър я погледна смразяващо.
— Не.
Когато се върнаха в дневната, Мартин отново се хвана с играта. Аманда-Сара, Трейси и Емили седнаха заедно.
— Според мен се получи доста добре — заяви Трейси.
— О, да. Заблудихме ги — съгласи се Аманда.
— Не и благодарение на теб — изтъкна Трейси. — За какво ти беше да ръмжиш с онзи глупав хипнотичен глас?
— Не беше глупав! — запротестира Аманда.
Трейси се обърна към Емили.
— Чудя се как не се разсмя.
Емили сви рамене.
— Не знам.
— Разказа им невероятна история — добави Трейси. — Прозвуча много правдоподобно, сякаш наистина виждаше бъдещето.
Емили се опита да се усмихне.
— Благодаря.
Аманда още се сърдеше на коментара на Трейси за представянето й.
— Мисля, че и аз се справих добре. Говорих точно като Сара.
— Откъде знаеш как говори Сара? — попита Трейси. — На бас, че и един път не си разговаряла с нея през целия си живот.
Докато се препираха, Емили се дръпна. Взе някаква книга от библиотеката, без изобщо да погледне заглавието. После седна, отвори я и се втренчи в страницата. Не прочете обаче нито една дума. Може би ако се преструваше, че прави нещо, другите нямаше да я закачат. Не ги искаше покрай себе си, за да не разберат колко разстроена беше всъщност.
Имаше причина видението, което беше разказала, да прозвучи толкова правдоподобно. Не си беше измислила нищо — не беше чак толкова изобретателна.
Образът беше много ясен и реалистичен — досега не беше имала толкова детайлно видение. Нямаше нужда от тълкуване. Беше им казала точно онова, което щеше да се случи.
10
— Беше преди около три месеца — обясняваше Джена на Кен. Трябваше да крещи в ухото му, за да я чуе, тъй като публиката още аплодираше последното изумително изпълнение. — Бях с едни приятели — тя се поколеба. Почти всички познаваха репутацията й, но не искаше Кен да си изгради погрешно мнение за нея. — Е, всъщност не са ми приятели. Мотаех се с тях, защото имах проблеми вкъщи и…
— Няма значение — прекъсна я нетърпеливо Кен. — Разкажи ми за къщата.
— Търсехме къде да спим — призна Джена. — Изритаха ни от автогарата… — тя отново млъкна. Трудно й беше да си спомня за живота на улицата. — Както и да е. Намерихме онази изоставена къща и се опитахме да влезем, но вратите и прозорците бяха заковани. Останах доволна, защото изглеждаше някак страховита. Едно от момчетата носеше боя и започна да рисува по вратата. Не знам защо. Видях същата къща в мислите на Картър.
— Помниш ли къде се намира?
— Мисля, че да. На бас, че Трейси и другите са там.
— Има само един начин да разберем — каза Кен. Той се изправи. — Далеч ли е? Можем ли да отидем пеш?
Джена също стана.
— Не трябва ли да уведомим полицията?
— И какво ще им кажем? Че си прочела мислите на Картър и така си разбрала къде държат изчезналите ученици? Стига, Джена. Няма да ни повярват.