— Получи ли се? — попита тя развълнувано.
Той вдигна мобилния си телефон.
— Всичко е тук.
— За какво говорите? — поиска да узнае Чарлс.
— За така наречените ти „приятели“ — отвърна Кен. — Решихме, че би искал да знаеш какво всъщност мислят за теб.
Той включи телефона и пусна последния запис. Първо се чу гласа на Кен:
— Значи сега сте приятели с Чарлс. Не е лошо момче, като го опознаеш.
Едно момче каза:
— Шегуваш ли се? Той е отрепка. Направо е жалък. В училище не прави нищо, само се мотае с количката си и се оплаква за всичко.
— Не е виновен, че е в количка — намеси се отново Кен.
— Това няма нищо общо — възрази друг. — И да не беше в количка, пак щеше да е отрепка.
Сега Майк проговори:
— Виж, ако успее да ни изтика до финалите, може да се мотае с нас. Поне до края на сезона.
— Само че ми лази по нервите — каза друг. — А до финалите има цял месец.
— Представи си колко страхотно ще бъде да спечелим шампионата — заяви някой.
Майк допълни:
— И после да изритаме Чарлс.
Кен изключи телефона.
— Съжалявам, Чарлс. Трябваше да знаеш с какви глупаци се събираш.
Джена наблюдаваше лицето на Чарлс. Той беше пребледнял и беше на ръба на сълзите. Всъщност една сълза се плъзна по бузата му.
— Знаеш ли, Чарлс, ние искаме да ти бъдем приятели — каза тя. — Ти обаче трябва да ни допуснеш до себе си. Сигурна съм, че и Емили и Трейси ще ти бъдат приятели — тя не каза нищо за Аманда. Чарлс не беше толкова лековерен. — Жалко, че Трейси и Емили бяха отвлечени. Кой знае, може да не ги видим повече.
Чарлс избърса ядосано сълзата, но не каза нищо. Джена бързо прочете мислите му. Той беше на ръба.
— Говоря сериозно, Чарлс. Не лъжа. Трябва само да се държиш малко по-мило и ще имаш много приятели.
Настъпи дълга тишина. Накрая Чарлс промълви:
— Добре.
В този момент една кола спря до тях. Прозорецът на шофьорското място се смъкна и един познат глас каза:
— Влизайте вътре.
— Мадам! — възкликна Джена. — Как разбрахте, че сме тук?
Кен отговори вместо нея.
— Мобилните телефони могат да се ползват и за друго, не само за записване на клюки, Джена.
Отвориха багажника на колата. Кен помогна на Чарлс да се настани на предната седалка, а Джена сгъна инвалидната количка и я прибра в багажника. После седна на задната седалка до Кен и потеглиха.
Джена разказа на мадам за къщата и как беше усетила, че Емили и другите са вътре.
— Успях само да доловя настроението й. Не видях мислите й и не знам подробности. Нямам представа защо са ги отвлекли.
— Скоро ще разберем — отсече мрачно мадам. Джена й казваше накъде да кара и не след дълго пристигнаха пред изоставената къща зад индустриалния парк.
— Ще успееш ли да отвориш вратата, Чарлс? — попита Кен.
— Фасулска работа — отвърна Чарлс.
Когато наближиха къщата, Джена се намръщи.
— Нещо е различно.
— Какво? — попита мадам.
— Не знам. Но не долавям настроението на Емили.
Мадам паркира колата и всички излязоха. Чарлс застана с количката пред къщата и впи поглед в червената врата. Нищо не се случи.
— Има верига — каза той.
— Това проблем ли е? — попита мадам.
— Не. Трябва ми само малко повече концентрация.
Той сбърчи чело и секунди по-късно голямата червена врата се отвори със замах — Чарлс я беше отделил от пантите. Кен се спусна към нея.
— Спри — извика мадам. — Не влизай. Изчакай полицията!
Кен обаче вече беше в къщата. Джена се поколеба дали да го последва. Вътре беше много тъмно.
Имаше и нещо друго. Не чуваше никакви мисли. Вратата беше отворена и трябваше да долови все нещо. Сякаш в къщата нямаше никого.
Кен излезе, клатейки глава.
— Няма ги.
— Къде са? — извика безпомощно Джена, но знаеше, че никой не може да отговори на въпроса й.
Изведнъж Кен притисна ръце към главата си.
— Не сега! — извика той. — Остави ме на мира!
И отново Джена чу досадния глас на жената: „Моля те, говори със сина ми. Той ще се забърка в неприятности. Трябва да му кажеш, че много ме натъжава. Това ще го спре.“
— Искам ти да спреш! — изкрещя Кен. — Не ми пука за глупавия ти син!