— Сядай. — Даша ловко измъкна под масата табуретката и я издърпа на почетното място — между масата и хладилника, конвулсивно потреперващ „Саратов“.
— Благодаря, предпочитам да постоя права. — Наташа твърдо реши да не сяда. Табуретката й се видя още по-несигурна от масата или пода. — Даша… Дария?
— Дария.
— Дария, всъщност, аз само исках да разбера…
Жената сви рамене. Щракна копчето на електрическия чайник — може би единствения предмет в кухнята, който не изглеждаше така, сякаш е изровен от някоя боклукчийска кофа. Погледна Наташа.
— Да разбереш? А какво толкова има да се разбира, мило? То и така и така всичко си се вижда, като на длан…
За миг Наташа изпита неприятното, мъчително усещане, че светлината в кухнята не е достатъчна. Всичко посивя, болезненото роптаене на хладилника и шумът от преминаващите по близката широка улица утихнаха. Тя избърса челото си, покрито с ледени капчици пот. Всичко е от горещината. От лятото, жегата, дългото пътуване в метрото, тъпканицата в тролея… Защо не взе такси? Хубаво, освободи шофьора, отпрати го да си върви с колата — беше те срам дори да намекнеш накъде и защо си се запътила. Но какво ти пречеше да си хванеш такси?
— Мъжът ти те е зарязал, Наташенка — изгука Дария. — Преди две седмици. Изведнъж — събрал си е багажа в куфарчето и си е тръгнал. Без кавги и разправии. Оставил ти е апартамента и колата. За да иде при една млада пачавра с черни вежди, дето си пада по чужди мъже… ама и ти не си престаряла, дъще.
Този път Наташа дори не реагира на обръщението „дъще“. Трескаво се мъчеше да се сети какво е казала и какво е премълчала пред приятелката си. За „черните вежди“ май не беше споменала нито дума. Макар че оная наистина е мургава и чернокоса… Наташа усети как отново я обзема безумен, заслепяващ гняв.
— Знам и защо си е тръгнал, Наташенка… Извинявай, че ти викам „дъще“, ти си силна жена, свикнала си да си изкарваш прехраната с ума си, но всички вие сте като родни дъщери за мен… Нямахте деца, Наташенка. Нали?
— Да — прошепна Наташа.
— И защо така, мила? — Врачката поклати глава с упрек. — Той иска дъщеря, нали?
— Да, дъщеря…
— Да му беше родила — сви рамене Дария. — Ето, аз имам пет. Двете големи започнаха работа за военните. Едната се ожени, гледа си детето, другата учи. И малкия калпазанин… — Тя махна с ръка. — Седни, седни…
Наташа неохотно се настани върху табуретката, здраво стискайки чантата върху коленете си. Каза, опитвайки се да вземе инициативата:
— Така се стекоха обстоятелствата. Бих му родила дете, но не бива да си провалям кариерата заради това.
— Правилно. — Врачката не понечи да спори. Потри лицето си с длани. — Твоя воля… И сега, какво, искаш да си го върнеш? А той точно затова си е тръгнал. Онази другата вече е заченала от него… а и много усилия е положила. Изслушала го е, съжалила го е, и в леглото добре се е представила… Мъжът ти е бил свестен, всяка ще пожелае такъв. Искаш ли да си го върнеш? Наистина ли искаш?
Наташа стисна устни:
— Да.
Врачката въздъхна.
— Може и да си го върнеш… може.
Тонът й изведнъж се промени, стана тежък, потискащ:
— Само че ще бъде трудно. Да си го върнеш е лесно, по-трудното ще е да го задържиш!
— Въпреки това го искам!
— Всеки от нас си има своя магия, дъще. — Дария се наведе през масата. Очите й сякаш пронизваха Наташа. — Простичка, отколешна, женска. Ти със своите амбиции съвсем си я забравила, а не е трябвало! Нищо. Ще ти помогна. Само че ще се наложи да свършим всичко на три етапа.
Тя лекичко почука с юмрук по масата.
— Първо, ще ти дам любовно биле. Това не е голям грях… Билето ще върне мъжа ти вкъщи. Че ще го върне — ще го върне, но няма да го задържи.
Наташа кимна неуверено. Разделянето на врачуването на „три етапа“ изглеждаше неуместно — особено от тази жена в този апартамент…
— Второ… Детето на съперницата ти не трябва да се ражда. Ако се роди — няма да задържиш мъжа си. Ще се наложи да се върши голям грях, да се трови невинен плод…
— Какви ги говорите! — потрепна Наташа. — Нямам намерение да ходя в затвора!
— Не става въпрос за отрова, Наташенка. Просто ще разперя ръце — врачката наистина разпери ръцете си, — а после ще плесна с длани… Ето я цялата работа, ето го и целият грях. Какъв затвор?
Наташа мълчеше.
— Само че аз нямам намерение да поемам този грях. — Дария ревностно се прекръсти. — Ако искаш, ще ти помогна, но тогава ти ще отговаряш пред Бог!
Очевидно изтълкувала мълчанието като съгласие, тя продължи: