Едгар кимна с разбиране, всички останали слушаха с любопитство, а целителят продължаваше да ораторства:
— Способностите на Различните са донякъде сходни с всяка една енергийна реакция, например с ядрената. Ние поддържаме способностите си, като извличаме сила от околната среда, от хората и останалите обекти с ниско ниво на организация. Но за да бъде получена силата, тя първо трябва да бъде вложена — такъв е жестокият закон на природата. И Алиса на практика е останала точно без тази първоначална сила. Грубото зареждане тук няма да помогне, както един умиращ от глад няма да бъде спасен с парче много солена сланина или с препържено месо. Организмът няма да смеле тази храна — тя ще го убие, наместо да го спаси. Така е и при Алиса — може да й бъде прелята енергия, но тя ще се задави.
— А можете ли да не говорите за мен в трето лице? — попитах аз. — И с такъв тон!
— Извинявай, момичето ми. — Карл Лвович въздъхна. — Но аз говоря истината.
Едзар грижовно пусна ръката ми. Каза:
— Не се притеснявай, Алиса. Може би ръководството ще измисли нещо. Да, по повод пърженото месо… гладен съм като звяр.
Лемешева кимна и каза:
— Да отидем да хапнем в някое бистро.
— Почакайте ме, а? — помоли Жана. — Ще взема душ, цялата съм изпотена…
Не ми бяха останали сили дори да се ужася. Стоях, слушах неразбиращо за какво си говорят и се опитвах да усетя нещо на нивото на Различен. Да видя истинската си сянка, да извикам Сумрака, да усетя емоционалния фон…
Празнота.
А останалите сякаш вече ме бяха забравили…
Ако на моето място беше Жана или Лена — и аз щях да се държа по същия начин. Какво сега, нямаше да се обеся заради нечия чужда небрежност! Някой да ме е молил да дам всичко, до последно? Ама не… ще се правя на героиня!
Всичко беше заради Семьон и Тигърчето. Когато разбрах с кого ще си имаме работа, реших да се реванширам. Да докажа нещо… някому… кой знае защо…
Е, и какво сега? Доказах се.
И станах инвалид. Осакатих се много повече, отколкото след схватката с Тигърчето…
— Само побързай, Жанка — каза Лемешева. — Ще дойдеш ли с нас, Алиса?
Обърнах се към Ана Тихоновна, но не успях да кажа нищо.
— Никой никъде няма да ходи — долетя зад гърба ми. Очите на Лемешева се опулиха, а аз познах гласа и трепнах.
До асансьора стоеше Завулон.
Сега той беше в човешкия си облик: слаб, тъжен, с леко отсъстващ поглед. Мнозина от нашите го познават само такъв — спокоен, бавен, дори скучен.
А аз познавам и другия Завулон. Не сдържания шеф на Дневния патрул, не могъщия боец, възприемащ демоничен облик, не Тъмния маг извън всяка категория, а веселия Различен с богато въображение. Просто Различния — без никакви следи от разделящата ни пропаст, сякаш нямаше разлика във възрастта ни, опита ни, силата ни.
Някога беше така. Някога…
— Всички да дойдат в кабинета ми — заповяда Завулон. — Незабавно.
Той изчезна — сигурно се гмурна в Сумрака. Но преди това за миг спря погледа си върху мен. Очите му не изразяваха нищо. Нито подигравка, нито съжаление или симпатия.
Но той все пак ме погледна и сърцето ми се сви. През последната година Завулон сякаш изобщо не забелязваше злощастната вещица Алиса Доникова.
— Хем хапнахме, хем се изкъпахме — мрачно каза Лемешева. — Да вървим, момичета.
Случайно стана така, че седнах встрани.
Краката сами ме отведоха до фотьойла до камината, където бях свикнала да се свивам на кълбо и да седя в полулегнало положение, за да наблюдавам как работи Завулон, как огънят в камината гори без дим или да разглеждам снимките, закачени по стените…
И когато усетих, че без да искам съм се отдалечила от всички, които бяха заели подобаващите им места на диваните до стената — вече беше късно да променя каквото и да било. Само щях да изглеждам глупаво.
Тогава изух сандалите си, подбих крака под себе си и се настаних по-удобно.
Лемешева ме погледна изненадано преди да пристъпи към отчета, докато останалите не си позволиха дори поглед към мен — зяпаха предано шефа. Подмазвачи!
Завулон, който се беше разположил удобно облегнат в креслото зад необятното си бюро, също не реагира по никакъв начин на поведението ми. Поне външно.
Много важно…
Слушах равномерния глас на Лемешева — тя докладваше добре, кратко и ясно, без излишни думи и без да изпуска нещо важно. И гледах снимката, закачена над бюрото. Стара, направо древна, на сто и четиридесет години, направена още по колоидния метод — навремето шефът подробно ми бе обяснил разликите между „сухия“ и „мокрия“ метод. На снимката беше Завулон със старомодно облекло на оксфордски студент на фона на кулата на колежа Крайст Чърч. Това беше оригинална фотография на Луис Карол и веднъж шефът отбеляза колко трудно му е било да навие този „надут поетичен сухар“ да отдели време не за малкото момиченце, а за свой студент. Обаче снимката беше много сполучлива, сигурно Карол наистина е бил майстор. На нея Завулон беше сериозен, но в очите му искреше тиха ирония, а освен това изглеждаше далеч по-млад… макар че какво са за него сто и петдесет години…