— Ти си умница, Аля — рече Завулон.
И се усмихна.
Както преди. Съвсем по същия начин.
— Но сега аз…
Замълчах, защото Завулон пристъпи към мен и думите станаха излишни. Дори не можех да стана от фотьойла. Обгърнах краката му, притиснах се към него — и се разплаках.
— Днес ти постави началото на една от най-добрите ни операции — каза Завулон. Ръката му рошеше косите ми, но въпреки това имах чувството, че той е някъде много далеч. Разбира се, такъв маг като него никога не може да се отпусне, на него се крепи целият московски Дневен патрул, съдбите на обикновените Тъмни, които живеят своя мирен и спокоен живот, на него му се налага да се бори с интригите на Светлите и да обръща внимание на хората… — Алиса, след онази твоя глупост с призмата на силата реших, че едва ли заслужаваш вниманието ми.
— Завулон… аз бях самонадеяна глупачка… — прошепнах, преглъщайки сълзите си. — Прости ми. Аз те подведох…
— Днес ти напълно се реабилитира.
С едно движение Завулон ме вдигна от фотьойла. Аз застанах на пръсти, иначе щях да увисна в ръцете му, и кой знае защо се сетих как бях потресена в началото от чудовищната сила на стройното му тяло. Дори когато беше в човешки облик…
— Доволен съм от теб, Алиса. — Той се усмихна. — И не се притеснявай, че си се раздала докрай. Ние все още разполагаме с някакви резерви.
— Като правото на жертвоприношение ли? — направих опит да се усмихна аз.
— Да — кимна Завулон. — Заминаваш в отпуска, още днес. Като се върнеш, ще си по-добре отпреди.
Устните ми издайнически се разтрепериха. Ама какво е това, рева като истеричка, сигурно тушът съвсем се е размазал, не ми остана капчица сила…
— Искам те — прошепнах аз. — Толкова ми беше самотно, Завулон…
Той меко отстрани ръцете ми.
— После, Аля. Когато се върнеш. Иначе това ще е… — Завулон се усмихна — използване на служебното положение за лични цели.
— Кой би посмял да ти каже това?
Завулон ме гледа дълго право в очите.
— Ще се намерят и такива, Аля. Миналата година беше много тежка за Патрула и мнозина нямат нищо против да ме видят унизен.
— Тогава не бива — бързо казах аз. — Не бива да се рискува, ще се възстановя сама лека-полека…
— Бива. Не се притеснявай, момичето ми.
От гласа му всичко в мен се преобърна. От бликащата от него спокойна сила и увереност.
— Но защо рискуваш толкова заради мен? — прошепнах аз, без да очаквам отговор и Завулон въпреки това отговори:
— Защото и любовта е сила. Велика сила, която не бива да бъде пренебрегвана.
ГЛАВА 3
Странно нещо е животът.
Само преди едно денонощие бях излязла от апартамента си — млада, здрава, изпълнена със сила — и при това нещастна вещица.
А преди половин ден се намирах в офиса на Патрула — осакатена, лишена от надежда и вяра в бъдещето…
Колко се бе променило всичко!
— Искаш ли още вино, Алиса? — надзърна угоднически в очите ми Павел, придружителят ми.
— Може малко — казах аз, без да се откъсвам от илюминатора.
Самолетът вече се снижаваше за кацане на аерогарата в Симферопол. Старичкият „Ту“ поскърцваше, бавно навеждайки се към едното крило, и лицата на пътниците бяха по-скоро напрегнати. Само ние с Павел седяхме напълно спокойни — безопасността на полета беше проверена лично от Завулон.
Павел ми подаде кристалната чаша. Разбира се, тя не беше част от реквизита на стюардесите, както и марковото южноафриканско вино в нея. Изглежда младият върколак се беше отнесъл, меко казано, сериозно към мисията си. Той се беше запътил на почивка на юг при някой от познатите си, но в последния момент го бяха свалили от самолета за Херсон, за да му възложат да ме съпровожда до Симферопол. Явно до него бяла стигнали слуховете за това, че отношенията ми със Завулон са се върнали в старото русло.
— Да пием за шефа, нали, Алиса? — попита Павел. Толкова старателно се подмазваше, че дори ми стана неприятно.
— Да пием — съгласих се аз. Чукнахме чашите си, надигнахме ги. Покрай нас мина стюардесата, която за последен път проверяваше дали коланите са закопчани, но дори не ни погледна. Заклинанието, наложено от Павел, все пак действаше. Дори този мижав върколак сега беше по-способен от мен…
— Все пак не може да не признаем — заяви Павел, след като отпи от виното, — че при нас отношението към сътрудниците е на висота!
Кимнах.
— А Светлите… — той вложи в репликата си толкова презрение, за колкото имаше сили — са далеч по-големи индивидуалисти от нас!
— Не преигравай — рекох аз. — Все пак това не е истина.