— Стига, Алиса! — от виното езикът му се беше разбързал. — Помниш ли как ги бяхме притиснали преди година? Преди урагана?
Май само по този случай го бях запомнила. Върколаците вършат черната работа и пътищата ни рядко се пресичат. Или по време на силовите акции, или в малкото случаи, в които свикват целия персонал на Патрула.
— Помня.
— Ами онзи… Городецки. Какъв светец, мамка му!
— Той е много силен маг — отново възразих аз. — Много.
— Да бе! Нагушил се е със сила, изстискал е последното от хорицата — и какво? Как я приложи?
— За собствената си реморализация.
Притворих очи, спомняйки си как изглеждаше всичко това.
Фонтан от светлина, който се изплисква към небето. Потоците енергия, които Антон бе събрал от хората. Заложил бе всичко, поел бе риска да прибегне до заета сила, за кратък миг се бе сдобил с неизмерима мощ, може би превъзхождаща възможностите на Завулон и Хесер.
И беше стоварил цялата сила върху себе си.
Реморализация. Търсене на оптималния от гледна точка на етиката изход. Най-страшният проблем на Светлите е да не причинят вреда, да не извършат нещо, което ще повлече след себе си зло за хорицата.
— Нали сега той е суперегоист! — с наслада рече Павел. — Можеше ли да защити приятелката си? Можеше. Можеше ли да влезе в схватка с тях? И още как! А какво направи той? Взе за себе си всичко, което беше събрал! Дори урагана не пожела да спре… а можеше, нали!
— Кой знае до какво би довела всяка друга постъпка? — попитах аз.
— Та той постъпи като всеки от нас! Като най-истински Тъмен!
— Тогава би бил в Дневния патрул.
— Ще бъде — убедено каза Павел. — Къде ще ходи? Досвидяла му е силата и затова я е употребил за себе си. После се оправдаваше — цялата работа била, за да вземел правилното решение… А какво беше решението? Да не се намесва! Всичко на всичко да не се намесва! Това е нашият, Тъмният подход.
— Няма да споря с теб, Павлуша — казах аз.
Самолетът се разтресе и пусна колесниците. Някой в салона тихо изохка.
На пръв поглед върколакът беше прав. Само че аз си спомнях лицето на Завулон през следващите дни след урагана. Погледът му беше лош, а аз се бях научила да го разпознавам. Сякаш беше разбрал, че са го преметнали, но се беше усетил твърде късно.
Павел продължи с разсъжденията си за тънкостите на борбата между Патрулите, за разликите в подходите, за дългосрочното планиране на операциите. Стратег… мястото му е в щаба, а не да кръстосва улиците.
Изведнъж осъзнах колко ме е уморил за двата часа на полета. А на пръв поглед правеше приятно впечатление…
— Павлуша, а ти в какво се превръщаш? — попитах аз.
— В гущер.
— Охо! — Аз отново го погледнах с интерес. Такива върколаци са голяма рядкост, това не е обикновеният върколак, който се превръща във вълк, като покойния Виталик. — Това е сериозно! А защо рядко те виждам да участваш в операции?
— Аз… — Павел се намръщи. Извади кърпата, попи изпотеното си чело. — Работата е там, че…
Той мънкаше забележително, като палава ученичка на преглед при гинеколог.
— Аз се превръщам в тревояден гущер — изплю камъчето той най-накрая. — За съжаление, боеспособността ми не е от най-високите. Челюстите ми са силни, но зъбите са плоски, триещи. И съм прекалено бавен. Чупене на ръка или крак… сдъвкването на някой пръст… тия неща ги мога.
Разсмях се неволно. Отбелязах със съчувствие:
— Нищо де. Нали и от такива има нужда! Главното е респектиращата външност, да всяваш парализиращ страх.
— Външността ми е респектираща… — отбеляза Павел, хвърляйки ми подозрителен поглед. — Само дето люспите ми са прекалено пъстри, приличам на писана играчка от Хохлома, трудно ми е да се маскирам.
Успях да запазя сериозно изражение на лицето си.
— Нищо, това дори е интересно. Ако се налага да плашиш хора, особено дечурлига, шарените люспи са супер.
— Ами аз обикновено върша такава работа… — призна Павел.
Разговорът ни беше прекъснат от тласък — самолетът докосна пистата. Пътниците заръкопляскаха задружно, макар и донякъде преждевременно. Долепих лице до илюминатора и няколко секунди ненаситно се взирах в зеленината, сградата на аерогарата, тръгналия към пистата за излитане самолет.
Направо не ми се вярваше.
Бях се измъкнала от задушната Москва, получила бях дългоочакваната отпуска… и специалните си права… и когато се върнех, Завулон щеше да ме чака отново…
Павел ме изпрати до спирката на тролея. Най-смешния маршрут на това превозно средство, който ми е известен — от един до друг град, от Симферопол до Ялта. Колкото и да е странно, това е доста удобно.