Всичко тук беше различно, съвсем различно. Уж беше жега — но не московската асфалтено-бетонна горещина. И морето, макар че беше далеч оттук, също се усещаше. И буйната зеленина, и цялата атмосфера на огромен курорт в разгара на сезона.
Хубаво е… наистина се почувствах добре. Оставаше колкото се може по-бързо да взема душ, да се наспя и да се погрижа за външния си вид…
— Нали не си за Ялта? — разбиращо попита Павел.
— Не съвсем за Ялта — кимнах аз. Погледнах мрачно гъстата опашка. Дори децата бяха концентрирани и готови за схватката за място в тролея. Багажът ми не беше нищо особено — дамска чанта и сак за през рамо, общо взето можех дори да постоя права, ако ми се удаде да се кача на тролея без билет.
Но нямах желание за това.
В края на краищата, носех дебела пачка командировъчни — за командировката, отпуската и „лечението“. Завулон бе успял да ми отпусне почти две хиляди долара. За две седмици сумата беше повече от прилична. Особено в Украйна.
— Добре, Павлуша. — Целунах го по бузата. Върколакът се изчерви. — Аз ще се оправя, недей да ме изпращаш.
— Сигурна ли си? — уточни той. — Наредено ми е да ти оказвам всякаква помощ.
Ох, ама че защитник… Тревояден гущер, люспеста крава…
— Сигурна съм. И ти имаш нужда от почивка.
— Каня се да направя колоездачно пътешествие с приятелите си — кой знае защо ме уведоми той. — Много добри момчета, украински върколаци и дори един млад маг. Дали пък да не наминем при теб?
— Ще се радвам.
Върколакът закрачи обратно към сградата на аерогарата, явно се канеше да се качи на друг самолет. А аз огледах без да бързам оределите редици на частниците и таксиджиите. Вече се смрачаваше и бройката им беше почти нищожна.
— Накъде, хубавице? — подвикна ми набит мустакат мъжага, който пушеше до жигулата си. Аз поклатих глава — все още не бях стигала дотам, да се придвижвам между градовете с таратайка от тази марка… Игнорирах и волгата, същата участ сполетя неясно на какво надяващата се „Ока“.
Виж, новичкият „Нисан-патрол“ напълно ме устройваше.
Наведох се към сваленото стъкло. В колата имаше двама чернокоси и мургави младежи. Седящият на шофьорското място пушеше, приятелят му надигаше бутилка с бира.
— Свободни ли сте, момчета?
В мен се втренчиха два преценяващи погледа. Не изглеждах много платежоспособна, така се изискваше по легенда…
— Може би — заяви шофьорът. — Ако се споразумеем за цената.
— Ще се споразумеем — казах аз. — До лагера „Артек“. Половин стотачка.
— Пионерка ли си? — ухили се шофьорът. — За половин стотачка ще те разходим с колата из града.
Шегаджия. На неговата възраст вече не би трябвало дори да помни думата „пионерка“. Пък и амбициите му са извънмерни — петдесет гривни са почти десет долара.
— Вие не уточнихте най главното — отбелязах аз. — Половин стотачка какво?
— Половин стотачка какво? — послушно повтори приятелчсто на водача.
— Гущерчета.
физиономиите на момците тутакси смениха фасона си.
— Половин стотачка в зелено, караме бързо, без да качваме други пътници, не надуваме музиката — уточних аз. — Разбрахме ли се?
— Да — реши шофьорът. Погледът му започна да шари по мен. — А багажът къде е?
— Всичко е у мен. — Настаних се на задната седалка, хвърлих сака до мен. — Да тръгваме.
Изглежда тонът ми подейства. След една минута вече излизахме на пътя. Аз се отпуснах, облегнах се по-удобно. Край. Почивката започва. Трябва да си почина… да ям праскови… да събирам сила…
А после ме очакват Москва и Завулон…
И в този миг от дамската ми чанта изврещя мобилният. Без да отварям очи извадих апарата и приех повикването.
— Как пристигна, Алиса?
Усетих как в гърдите ми нахлува топлина. Изненадите просто валяха! Дори в най-добрите ни дни Завулон не намираше за необходимо да се интересува от подобни дреболии. Или сега го правеше, защото съм болна и не съм във форма?
— Благодаря, чудесно. Казват, че е имало проблеми с времето, но…
— Наясно съм. Момчетата от Дневния патрул на Симферопол помогнаха за подобряването на метеорологичните условия. Не става дума за това, Алиса. Сега пътуваш с кола, нали, Алиса?
— Да.
— Прогнозата за това ти пътуване е лоша.
Застанах нащрек.
— Нещо с пътя ли?
— Очевидно проблемът е в шофьора ти.
Отпред се издигаха като канари бръснатите тилове на юначагите. Загледах ги за секунда, побесняла от безсилие. Не можех да усетя дори емоциите им, какво остава за четене на мисли…
— Ще се справя.
— Освободи ли придружителя си?
— Да. Не се притеснявай, мили. Ще се справя.
— Сигурна ли си, Алиса? — в гласа на Завулон звучеше неподправена тревога. И това ми подейства като допинг.