— Разбира се. Я пак погледни прогнозата!
Завулон замълча за миг. После със задоволство отбеляза:
— Да, подобрява се… Но поддържай връзка. Ще дойда, ако се наложи.
— Ако ми направят нещо, просто им одери кожите, мили — помолих аз.
Момъкът, който седеше до шофьора, се извърна и внимателно ме изгледа.
— Не само ще им одера кожите, но ще им ги натъпча в устите — съгласи се Завулон. Разбира се, това не беше закана, а съвсем реално обещание. — Е, приятна почивка, бебчо.
Прекъснах разговора и задрямах. Нисанът се придвижваше плавно и вече бяхме излезли на главното шосе. Понякога момците припалваха, размирисваше се на цигарен дим, за щастие тютюнът не беше най-долнокачествен. После двигателят зазвуча по-напрегнато — изкачвахме се към планинския проход. Отворих очи и погледнах над сваленото стъкло към звездното небе. Колко едри са звездите в Крим. Колко са близо.
После наистина заспах. Дори започнах да сънувам сън, сладък, мечтателен, как се къпя в нощното море, а до мен плува някой, от време на време долавях в тъмата чертите на лицето, усещах леките докосвания на ръцете му…
Когато разбрах, че докосванията са истински, моментално се събудих и отворих очи.
Двигателят мълчеше, колата бе спряна малко встрани от шосето. Май на аварийната отсечка, предназначена за несретниците, чиито спирачки са отказали.
А спирачките на шофьора и на неговото приятелче наистина бяха отказали. Личеше си по погледите им.
В мига, в който се събудих, момъкът до шофьора махна ръката си от лицето ми. И дори изимитира подобие на усмивка:
— Пристигнахме, приятелко.
— Не ми прилича на „Артек“, приятелю — в унисон с репликата му отвърнах аз.
— Това е Ангарският превал. Двигателят прегря. — Шофьорът облиза устни. — Трябва да изчакаме. Може да излезем, да се проветрим.
Той дори търсеше някакви несвързани оправдания, изглежда се вълнуваше повече от приятелчето си. Докато онзи се разгорещяваше:
— Може да пуснеш една вода…
— Благодаря, не искам. — Аз продължавах да седя и с любопитство да наблюдавам и двамата. Интересно какво ще предприемат? Ще се опитат да ме измъкнат от колата? Или ще пробват да ме изнасилят направо тук?
А после?
Опасно е да ме пуснат. Сигурно ще ме хвърлят в пропастта. В морето… най-добрия приятел на убийците от всички времена и народи. Земята е тази. която дълго пази следите, паметта на морето е къса.
— Възникна едно съмнение — заяви шофьорът. — Пари имаш ли… пионерке?
— Щом съм ви наела — наблегнах на думата „наела“, — значи имам.
— Покажи — нареди ми шофьорът.
Леле, колко тъпи същества са това… хората…
Мълчаливо извадих от чантичката си пачката долари. Извадих половин стотачка, подадох банкнотата — сякаш не забелязвайки алчно впитите в парите очи. Е, сега вече ще ми видят сметката.
И все пак те продължаваха да изпитват нужда от някакви оправдания. Поне пред себе си.
— Ама доларите са фалшиви! — изврещя шофьорът и грижливо скри петдесетачката в джоба си. — Ей, кучко, искаше да ни…
Изслушах пориията грозни псувни, като все така невъзмутимо ги наблюдавах. Макар че нещо вътре в мен се напрегна — все пак не притежавах нормална сила на Различен, която би ми позволила да превърна двете копелета в послушни марионетки.
— На приятелчето си ли се надяваш? — попита приятелят на шофьора. — Така ли? Значи щял да ни съдере кожите, а? Ние сме тия, дето ще съдерем неговата, курво!
Аз се закикотих, представяйки си как Завулон ще разкаже на тия кутрета играта по милион и един начина.
Шофьорът ме сграбчи за ръката. Лицето му общо взето беше толкова младо и хубаво, че не бих имала нищо против един курортен романс с такъв юноша, обаче сега то бе разкривено от злоба, страх и похот.
— Ще плащаш в натура, мръснице!
Ъхъ. В натура. А също така с всичките си вещи и с полет надолу по почти отвесния склон.
Не, не ми се иска да започвам познанството си с черноморската вода по този начин.
Към мен се пресегна вторият момък — впрочем, с явното намерение да скъса блузката ми. Та тя струва почти двеста и петдесет долара, скапаняко!
Ръцете му почти ме докоснаха, когато опрях дулото на пистолета в челото му.
Настъпи кратка пауза.
— Колко сте нахакани, момчета — измърках аз. — Я си приберете ръчичките и вън от колата.
Пистолетът ги смая. Може би защото бях излязла от аерогарата и беше съвсем невъзможно да нося оръжие в себе си. А може би надушиха с инстинкта си на помиярчета, че за мен ще е развлечение да пръсна мозъците им.
Те изскочиха от колата, аз също излязох навън. След няколко секунди помайване двамата търтиха да бягат. Но това вече не ме устройваше.