Не знам как е било в съветски времена, но сега пионерският лагер изглеждаше сериозно. И оградата около територията беше съвсем запазена, и охраната дежуреше при портала. Наистина, не се забелязваше да има оръжие… на пръв поглед… но яките момчета с милиционерски униформи и без това изглеждаха достатъчно респектиращо. До тях стоеше хлапе на около четиринайсет-петнайсет години, което изглеждаше някак съвсем не на място редом с тези стражи на реда. Може би това беше отглас от предишните времена, когато тръбите са пеели звънко в съпровод на барабаните и стройните редици от пионери са марширували към плажа, за да се подложат по установения ред на водните процедури?
Честно казано, очаквах бюрократично разтакаване. Или проява на прекалено голямо учудване. Но по всичко личеше, че на пионерските ръководителки (впрочем сега длъжността ми се именуваше по-обикновено: възпитателка) не им се случваше за пръв път да пристигат в лагера в два часа през нощта с вносни коли. Единият от охранителите бегло прегледа документите ми — истински, издадени от всички необходими инстанции, заверени с подписи и печати — след което повика хлапето-постови.
— Макар, заведи Алиса при дежурния.
— Ъхъ — измърмори малкия, като ме огледа с интерес. Добро момче, без комплекси. Вижда красива девойка и не се притеснява да прояви интереса си. Ще стигне далеч…
Излязохме от къщичката на охранителите, преминахме покрай дълга редица табла с дневен ред, обяви за някакви мероприятия, детски стенвестници… колко отдавна не съм виждала стенвестници! Поехме по скъпернически осветената алея, при което се усетих, че неволно търся с поглед гипсовите статуи на тръбачи и на девойки с гребла. Впрочем такива нямаше.
— Вие новата ръководителка ли сте? — попита момчето.
— Да.
— Макар. — Той с достойнство ми подаде ръка.
— Алиса. — Стиснах ръката му, едва въздържайки се от усмивка.
Разликата във възрастта ни беше около десет-дванайсет години. А дори по имената се виждаше колко се е променило всичко. Къде бяха изчезнали Алиси-те на Карол и Буличов? Бяха си отишли заедно с гипсовите тръбачи, пионерските знамена, изгубените илюзии и несбъднатите мечти. Подредени в стройни редици, под съпровода на весела бодра песен… Момичето, което някога беше изиграло ролята на Алиса в телевизионния филм и беше накарало момчетата от цялата страна да се влюбят в нея, сега мирно се трудеше като биолог и си спомняше с усмивка за романтичния си образ.
Бяха дошли други. Които се казваха Макар, Иван, Егор, Маша… Вечният закон на природата — колкото по-зле се живее в държавата, в колкото по-голяма кал затъва, толкова повече се засилва стремежът към корените. Към старите имена, старите обичаи и ритуали. Не, тези, които носят имената Макар и Иван, с нищо не са по-лоши. Сигурно е тъкмо обратното. Те са по-сериозни, по-целеустремени, не са свързани с идеологията и показното единство. Те са далеч по-близки на нас, Тъмните, отколкото онези Алиси, Серьожи, Слави…
И все пак е леко обидно. Не знам дали защото ние не сме били такива, или защото те са станали такива.
— Идвате при нас временно, така ли? — все така сериозно се поинтересува момчето.
— Да, приятелката ми се разболя и аз ще я замествам. Но догодина ще се опитам да дойда пак.
Макар кимна и каза:
— Елате, при нас е хубаво. И аз ще дойда пак догодина. Вече ще съм на петнадесет години.
Може би ми се стори, но в очите на това дяволче май наистина блесна пламъче.
— А след като надхвърлиш петнайсетгодишна възраст?
Той поклати глава. И с явно съжаление каза:
— Може само до шестнайсет. Впрочем, аз се каня да замина да уча в Кеймбридж като ги навърша.
Насмалко да се задавя.
— Това е доста скъпо удоволствие, Макар.
— Знам. Всичко е планирано преди пет години, не се притеснявайте.
Сигурно е синче на някой новобогаташ. При тия наистина всичко е планирано.
— Стабилен подход. Там ли ще си останеш?
— Не, защо? Ще получа достойно образование и ще се върна в Русия.
Много сериозно дете. Каквото и да си говорим, сред хората понякога се срещат и много забавни екземпляри. Жалко, че сега не мога да тествам способностите му на Различен… имаме нужда от такива момчета.
Заедно със спътника си свих от павираната с квадратни плочки пътека на друга, която беше тясна и утъпкана.
— Тази е пряката — обясни момчето. — Не се притеснявайте, всичко тук ми е познато.
Мълчаливо вървях подире му — беше доста тъмно, налагаше се да разчитам само на човешките си способности, но бялата му риза служеше като добър ориентир.
— Виждате ли светлинката? — попита Макар, извръщайки се. — Вървете право натам, а аз ще си тръгвам…