Изглежда, момчето просто беше решило да се пошегува с мен… до светлинката имаше около триста метра път сред гъстата зеленина на парка. После щеше да има повод да се хвали пред приятелите си: заведох възпитателката в гъсталака и я зарязах там…
Но още щом направи първата крачка встрани, Макар се спъна от нещо и с възглас на учудване падна. Дори не злорадствах — толкова беше смешно.
— Ето, а казваше, че всичко ти е познато — не се сдържах.
Той дори не ми отвърна — сумтеше и разтриваше удареното си коляно. Аз клекнах до него, погледнах в очите му:
— А ти искаше да се пошегуваш с мен. Нали?
Хлапето ме погледна — и побърза да отмести очи. Измърмори:
— Извинявайте…
— С всички ли се шегувате така? — попитах аз.
— Не…
— И защо бях удостоена с тази чест?
Той не отговори веднага.
— Вие изглеждахте толкова… самоуверена.
— Ами да — с лекота се съгласих аз. — По пътя насам имах приключения. Насмалко да ме убият, честна дума! Но се измъкнах. Как другояче да изглеждам?
— Извинявайте…
Той окончателно се лиши от цялата си сериозност и самоувереност. Седнах до него и помолих:
— Покажи ми коляното си.
Той махна ръцете си.
Силата. Знаех, че я има. Почти я усещах, силата, която извираше от момчето: родена от болката, обидата, срама, тя беше остра и чиста… Почти можех да я взема — като всяка Тъмна Различна, чиято сила е чуждата слабост.
Почти можех.
Все пак тя все още не беше онова, което ми трябваше. Макар седеше, стиснал зъби, без да издава нито звук. Държеше се — и задържаше силата в себе си. Това за момента правеше прекалено трудна задачата ми…
Извадих от чантичката си писалката с фенерче, светнах.
— Нищо работа. Искаш ли да сложа лейкопласт?
— Не, ще ми мине само…
— Както искаш. — Изправих се, насочих лъча на фенерчето, за да огледам наоколо. Да, нямаше да е лесно да се намери пътя към светещото в далечината прозорче… — Е, какво, Макар? Ще избягаш ли? Или все пак ще ме изпратиш?
Той мълчаливо стана и тръгна напред, а аз го последвах. Вече при самата сграда, която се оказа доста голяма — двуетажна къща с колони — Макар попита:
— Ще разкажете ли на дежурния?
— За какво? — Аз се разсмях. — Май нищо не се случи, ние кротко се разхождахме по алеята…
Той изсумтя, после каза отново, при това далеч по-искрено:
— Извинявайте. Шегата беше глупава.
— Лекувай си коляното — посъветвах го аз. — Да не забравиш да го промиеш и да сложиш йод.
ГЛАВА 4
Зад стената шуртеше вода — дежурният по лагер се извини и излезе да се измие. Бях събудила човека, който кротко дремеше под хриптенето на раздрънкан китайски магнетофон. Не разбирам как може да се спи, когато пее Висоцки? Впрочем, на тази сапунерка могат да се слушат само изпълнения на бардове.
— Готово, моля за извинение… — Дежурният излезе от малката баня, бършейки лицето си с казионната кърпа. — Бях задрямал.
Кимнах с разбиране. Магнетофонът продължаваше да свири, като услужливо подсилваше с хриптене тембъра на Висоцки:
Дежурният се понамръщи и намали звука почти докрай. Протегна ми ръка.
— Пьотър.
— Алиса.
В ръкостискането му, което беше здраво, сякаш се ръкуваше с мъж, веднага се долавяше дистанцията. „Само-делови-отношения…“
Ами чудесно. Този нисък и слаб човек, който приличаше на тийнейджър, не будеше у мен особено вдъхновение. Разбира се, смятах да си хвана любовник за времето на почивката, но по-добре беше да е някой по-млад и симпатичен. А Пьотър беше поне на трийсет и пет и можеше да се чете като отворена книга дори от онези, които не притежават способностите на Различен. Примерен съпруг — в смисъл, че почти не изневерява на жена си, не пие и не пуши, отделя нужното внимание на детето — сигурно има само едно. Отговорен човек, обичащ работата си, може без притеснение да му бъде поверена грижата за цяла тълпа сополиви дечица или подрастващи хулиганчета: ще избърше сополите им, ще си поговори с тях от сърце, ще им вземе бутилката водка, ще прочете лекция за вредата от тютюнопушенето, ще ги натовари и с работа, и с почивка, и с морал.