Впрочем, след една минута вече бях забравила за влюбения съсед. Вдигнах ръка, за да спра някоя кола. Първата ме подмина — шофьорът ме изгледа похотливо, обаче до него седеше съпругата му. Следващата кола спря.
— За центъра съм — казах аз, като лекичко се наведох към прозорчето. — На „Манежни“.
— Качете се. — Шофьорът, интелигентен мъж с кестенява коса на около четиридесет години, се пресегна и ми отвори вратата. — Не мога да не закарам една толкова симпатична девойка.
Настаних се светкавично на предната седалка на старата кола и свалих стъклото докрай. Вятърът ме удари в лицето — поне някакво облекчение в жегата.
— Щяхте да стигнете по-бързо с метрото — честно ме предупреди шофьорът.
— Не обичам метрото.
Шофьорът кимна. Хареса ми — не зяпаше много, макар че очевидно бях прекалила с „фереджето“, освен това колата му бе добре поддържана. Пък и ръцете му бяха много красиви. Силни ръце, хванали изящно, но здраво волана.
Жалко, че бързах.
— За работа ли закъснявате? — предположи шофьорът. Той ми говореше на „вие“, но някак много лично, интимно. Дали да не му оставя номера си? Сега съм свободен човек, мога да правя каквото си поискам.
— Да.
— Интересно, какво работят такива красиви девойки? — Това дори не беше опит за запознанство или комплимент, а по-скоро — искрено любопитство.
— Не знам за останалите, но аз работя като вещица.
Той се засмя.
— Работа като всяка друга… — Извадих цигарите и запалката си. Шофьорът ми хвърли бегъл неодобрителен поглед и затова не поисках разрешение. Просто запалих.
— А какви са задълженията на вещиците?
Свихме по улица „Русаковска“ и шофьорът увеличи скоростта. Дали пък нямаше да стигна навреме?
— Зависи — уклончиво отвърнах аз. — В общи линии — да се противопоставят на силите на Светлината.
Шофьорът май прие играта, която не беше никаква игра.
— Значи, ти си на страната на Тъмнината?
— На Мрака…
— Страхотно… Познавам една вещица. Тъщата ми. — Шофьорът се изхили. — Но тя вече се е пенсионирала, слава Богу. А защо не ти харесват силите на Светлината?
Крадешком тествах аурата му. Не, всичко бе наред — той беше човек.
— Те пречат. Я кажете — кое е най-важното за вас в живота?
Шофьорът се замисли за секунда:
— Животът. И да не ми пречат да си го живея.
— Точно така — съгласих се аз. — Всеки иска да е свободен. Нали?
Той кимна.
— И ние, вещиците, се борим за свободата. За правото на всеки да прави каквото си поиска.
— Ами ако човекът иска да причини зло?
— Това е негово право.
— Но ако той при това нарушава правата на другите хора? Ей сега ще засека някой и ще наруша неговите права.
Досмеша ме. Водехме почти класически спор на тема: „Какво е Светлината и какво е Мракът“. И ние, Тъмните, и онези, които наричат себе си Светли — всички ние промиваме мозъците на новаците с тази тема.
— Щом се опитват да нарушат правата ти — попречи им да го сторят. Това е твое право.
— Разбирам. Законът на джунглата. Правото е на страната на по-силния.
— На по-силния, по-умния и по-предвидливия. И това изобщо не е закон на джунглата, а закон на живота. Нима другото е възможно?
Шофьорът помисли и поклати глава.
— Не, не е. Значи аз имам право да свия някъде, да ви се нахвърля и да ви изнасиля, така ли?
— Убеден ли сте, че сте по-силен от мен? — попитах аз.
Тъкмо бяхме спрели на едно кръстовище и шофьорът внимателно ме погледна. Поклати глава:
— Не… не съм убеден. Но нали и причината, поради която не нападам девойки не е, защото могат да ми се опрат!
Той започна леко да се изнервя. Уж разговорът ни беше шеговит, но човекът усещаше, че нещо не е наред.
— Освен това и защото могат да ви тикнат в затвора — казах аз. — И това е всичко.
— Не — твърдо рече той.
— Да — усмихнах се аз. — Именно затова. Та вие сте нормален, здрав мъж и реакциите ви са правилни. Но има закони и затова вие предпочитате да не нападате девойките, а първо да ги ухажвате.
— Вещица… — измърмори шофьорът с крива усмивка. Рязко даде газ.
— Вещица съм — потвърдих аз. — Защото казвам истината и не си кривя душата. Нали всеки иска да живее свободно. Да прави каквото си иска. Чак пък всичко не им се урежда, понеже всички си имат свои желания, но пък стремежите им са именно такива. И тъкмо от тяхната борба се ражда свободата! Едно хармонично общество, в което всеки иска да получи всичко, макар че е принуден да се примирява с чуждите желания.
— Ами къде остана моралът?