— Какъв морал, моля?
— Общочовешкият.
— Кой? — попитах аз.
Няма по-добър начин да притиснеш някого до стената от искането да формулира въпроса си. Хората обикновено не разсъждават над смисъла на изречените от тях думи. Струва им се, че думите предават истината, че при произнасянето на думата „червен“ човек си представя узрели малини, а не пролята кръв, че думата „любов“ ще извика спомена за сонетите на Шекспир, а не еротичните филми на „Плейбой“. Затова, когато изречените от тях думи не постигат нужния отклик, те се озовават в задънена улица.
— Нали има някакви основи — каза шофьорът. — Догми. Табута. Тези… как бяха… божи заповеди.
— Е, и? — окуражих го аз.
— Не кради.
Аз се засмях. Шофьорът също се усмихна.
— Не пожелавай жената на ближния си. — Сега вече се усмихваше широко.
— Успявате ли да я спазите?
— Зависи.
— Дори ви се удава „да не пожелаете“? Толкова добре ли контролирате инстинктите си?
— Вещица! — въодушевено изрече шофьорът. — Добре де, разкайвам се, разкайвам се…
— Не е необходимо! — спрях го аз. — Та това е нормално. Това е свободата! Вашата свобода. И да откраднете… и да пожелаете.
— Не убивай! — изрече шофьорът. — А? Какво ще кажеш. Общочовешка заповед!
— Да бяха казали още: „Не вари козлето в млякото на неговата майка“. Вие телевизия гледате ли, четете ли вестници? — попитах аз.
— Понякога. При това без удоволствие.
— Тогава кое наричате „не убивай“? Не убивай… Сутринта съобщиха, че на юг са взели още трима заложници, искат откуп, отрязали са по един пръст на всеки, за да потвърдят сериозността на исканията си. Между другото, един от заложниците е тригодишно момиченце. Между другото, и на нея са й сторили същото.
Пръстите на шофьора, стиснали волана, се свиха и побеляха.
— Мръсници… — изсъска той. — Изроди. Чух, чух… Но нали това са гадове, те не са хора, само те са способни на такива работи! Със собствените си ръце бих ги удушил…
Аз мълчах. Аурата на шофьора пламтеше в алено-червено. Да не вземе да катастрофира, почти не се контролира в момента. Попадението ми беше прекалено точно — той самият имаше малка дъщеричка…
— Да ги обесят на някой стълб! — продължи да беснее шофьорът. — Да ги изпепелят с напалм!
Траех си. И едва когато шофьорът млъкна, попитах:
— Та какво си говорехме за общочовешките заповеди? Ако сега ви дадат автомат — вие няма да се поколебаете да натиснете спусъка.
— Никакви заповеди не важат за изродите! — изрева шофьорът. Къде се беше дянала цялата му умиротворена интелигентност! Потоците енергия изригваха от него във всички посоки… и аз я попих, бързо компенсирайки изразходваната сутринта Сила.
— Дори терористите не са изроди! — казах аз. — Те са хора. И вие сте човек. За хората няма никакви заповеди. Това е научно доказан факт.
Колкото повече издърпвах енергията, която го преизпълваше, толкова по-спокоен ставаше шофьорът. В действителност, разбира се, това нямаше да трае дълго. Вечерта люлката ще смени посоката си и той отново ще побеснее. Същото е с кладенеца — може бързо да се изпомпи водата от него, но тя ще нахлуе отново вътре.
— Все пак не сте права — по-спокойно каза той. — Разбира се, има логика, да… Но ако се прави сравнение с някакво си там средновековие — моралът, безспорно, е на по-голяма висота.
— Хайде стига! — поклатих глава аз. — Как пък не — на по-голяма висота бил… Дори в тогавашите войни е имало строг кодекс на честта. Като е война — да е война и кралете са се присъединявали към войската си, залагали са и трона си, и главата си. А сега? Когато една голяма държава поиска да притисне една малка държавица, я бомбардира три месеца, като същевременно се отървава от остарелите си боеприпаси. Даже войниците не рискуват живота си! Все едно вие сега да излезете на тротоара и да започнете да бутате пешеходците като кегли.
— Правилата на честта са били приети сред аристокрацията — рязко възрази шофьорът. — Обикновените хора са загивали на тълпи.
— А сега нима е по-различно? — попитах аз. — Когато един олигарх се разправя с друг, се спазва някакъв кодекс на честта! Защото и единият, и другият разполагат с мръсници-изпълнители, с компромати срещу другия, тук-таме са налице роднински връзки. Същата аристокрация като преди! Същите крале, които са се накиснали до уши. А обикновените хора са тълпа. Стадо овце, които е изгодно да се подстригват, но понякога е по-доходно да отидат под ножа. Нищо не се е променило. Нямало е заповеди и сега няма!
Шофьорът си затрая.
И така и не отрони повече нито дума. Свихме от „Камерхерски“ на „Тверски“ булевард и аз му казах къде да спре. Платих, като нарочно дадох повече пари, отколкото трябваше. Едва тогава шофьорът се обади отново.