Дамаджи’тингата хвърли поглед на сгушените фигури в ъгъла и те бързо се разделиха и обърсаха очи, като отново застанаха на колене. Кенева не продума, а пристъпи към заровете. Няколко дълги минути разглеждаше подредбата на символите.
Накрая изсумтя.
— Вземете я.
Иневера остана без дъх. Кева направи две крачки, сграбчи я за ръката и я дръпна на крака. Момичето изви шия към майка си — очите на Манвах се бяха окръглили от страх.
— Майко!
Манвах се просна по корем и стисна крайчеца на бялата роба на Кева.
— Моля те, дама’тинга. Дъщеря ми…
— Дъщеря ти вече не е твоя грижа — прекъсна я Кенева, а Кева тръсна крак, за да се освободи от Манвах. — Вече принадлежи на Еверам.
— Трябва да е станала грешка — рече Иневера през изтръпнали устни, докато Кева я водеше по пътя, стиснала я здраво за лакътя. Сякаш я съпровождаха до позорния стълб вместо до дворец. С тях двете вървяха дамаджи’тинга Кенева и ний’дама’тинга Мелан.
— Заровете не грешат — каза Кенева. — Трябва да се възрадваш. Дъщеря на кошничарка и редови шарум, а ще си Невяста на Еверам. Не виждаш ли каква велика чест оказваме на рода ти?
— А защо не можах дори да се сбогувам с тях? Дори с майка си? — Никога не отвръщай с въпрос, бе я предупредила Манвах, но Иневера вече не я беше грижа.
— Най-добре да се случи бързо — каза Кенева. — Сега са под ранга ти. Нямат място редом с теб. Няма да ти разрешим да ги виждаш по време на обучението си, а докато си готова да те изпитаме за правото да носиш белите одежди, вече няма да искаш да ги виждаш.
Иневера не знаеше как да отвърне на подобен абсурд. Да не иска да види майка си? Брат си? Немислимо. Дори баща ѝ щеше да ѝ липсва, макар да бе почти сигурна, че самият той дори няма да забележи, че я няма.
Скоро се показа дворецът на дама’тингите от племето каджи. Не отстъпваше дори на тези на най-знатните дамаджи, със седемметрова дебела стена, обсипана със защити, недостъпна както за алагаи, така и за дневни нашественици. Над стените се виждаха високите кули и огромният купол на двореца, но Иневера не знаеше какво се намира оттатък каменните прегради. Никой освен дама’тингите и послушничките им не преминаваше през портите. Никакви мъже, дори андрахът, не можеха да пристъпват на това свещено място.
Иневера знаеше това от втора ръка, но когато портите — които сякаш се отвориха от само себе си — хлопнаха зад тях, видя, че ги бутат двама мускулести мъже. Носеха само бидота и сандали, а по телата и косите им лъщеше масло. И глезените, и китките им бяха пристегнати в златни окови, макар да не се виждаха вериги.
— Мислех си, че не се допускат мъже — каза Иневера, — за да пазят дама’тингите целомъдрието си.
Невестите на Еверам се засмяха като на виц. Дори Мелан се поусмихна.
— Наполовина си права — рече Кенева. — Евнусите нямат камъни и не са мъже в очите на Еверам.
— Значи са… пуш’тинги? — попита Иневера.
Кенева се изкиска отново.
— Може да нямат камъни, но копията им работят предобре.
Иневера се усмихна насила, докато изкачваха широките мраморни стъпала, полирани до ярък блясък. Бе прибрала ръцете си, опитваше се да е колкото е възможно по-малка и ненатрапчива — още красиви мускулести роби в златни окови отвориха големите двойни врати към самия дворец. Поклониха се и Кева погали с пръст единия под брадичката.
— Мъчен ден беше, Кхавел. Ела в покоите ми след час с малко стоплени камъни и ароматни масла, за да ме отпуснеш.
Робът се поклони дълбоко и не продума.
— Не им ли е разрешено да говорят? — попита Иневера.
— Неспособни са — рече Кенева. — Езиците им се режат заедно с камъните, не познават и писмото. Никому не могат да разкажат за чудесата на двореца ни.
И наистина, замъкът бе изпълнен с лукс и великолепие отвъд най-смелите представи на Иневера. Всичко, от колоните и високия купол до подове, стени и стълбища, беше изсечено от превъзходен бял мрамор, лъснат като стълбището отвън. По коридорите се изтягаха невероятно меки, дебели килими, чиито гъсти багри контрастираха с белотата на мрамора. А по гоблените шедьоври по стените бяха оживели историите от Евджаха. Красиво изписани съдини се крепяха на мраморни цокли, редом с предмети от злато, кристал и полирано сребро — от деликатни скулптури и филиграни до масивни бокали и купи. На пазара подобни предмети щяха да са под плътна стража — кой да е от тях можеше да изхрани цяло семейство за десетилетие, — ала кой в Красия би дръзнал да открадне от дама’тингите?