— И какво е станало? — попита Рена.
Арлен сви рамене.
— Намерих си работа по̀ на юг и няколко години спрях посещенията. Чак когато почнах да рисувам по себе си, се върнах. По онова време вече бродех от месеци из пущинаците. Толкова ми беше самотно, че в някакъв момент си говорех с Танцьор, като си измислях и неговите реплики. Побърквах се и го знаех.
Рена се замисли за всички случаи, когато по същия начин си бе говорила с животните във фермата на баща си. Колко задушевни разговора бе провела с госпожа Бълхова или Копитко? Дори с Харл наоколо, самотата не ѝ бе никак чужда.
— Осъзнах, че един ден съм почти до Сладопой — каза Арлен, — и реших да си омотая ръцете и лицето и да има разкажа някаква глупост, как съм се изгорил край някой лагерен огън. Нямаше значение — исках да кажа нещо на някого и да получа отговор. Но когато стигнах до града, за пръв път не чух ни гък.
Подминаха няколко дървета и пред тях се откри селцето, десет здраво построени къщи със сламени покриви и Свещен дом, обградили спретнато централната алея, насред която се мъдреше огромен кладенец. По външния периметър имаше защитни стълбове, а всяка къща беше на два етажа — горният за спане, долният за работа или търговия. Виждаха се ковачница, хан, конюшня, хлебарница, тъкачница и какво ли още не.
Докато прекосяваха алеята към конюшнята, на Рена ѝ настръхнаха косъмчетата по врата. Всичко така добре се бе запазило. Нямаше и следа от демонско нашествие и като че ли всеки миг хората щяха да наизлизат и да ги посрещнат. Можеше да си представи призраците им край себе си, които не спираха с ежедневната си суетня.
— Когато навлязох, алеята беше претъпкана с кости, кръв, демонски лайна всякакви… — говореше Арлен. — Още смърдеше, като че ли само от няколко дни. Дни! Да бях дошъл по-рано, щях да…
Рена го докосна по рамото.
— Явно един от стълбовете се е бил пропукал и паднал на вятъра — продължи Арлен. — Демоните от гората са надушили пролуката и връхлетели върху хората, докато те вечеряли. Неколцина бяха избягали. Проследих ги, намерих останките им.
Рена не можеше да не си го представи, сякаш се случваше сега: сладопойци по дървените маси на алеята споделят общата си вечеря, напълно неподготвени за ядроните. Писъци, умиращи хора. Замаяна, тя падна на колене, а стомахът ѝ се преобърна.
Арлен постави ръка на рамото ѝ и тя осъзна, че се е разплакала. Вдигна гузен поглед към него.
— Няма от какво да те е срам — каза той. — Приех го доста по-зле.
— И какво направи?
Арлен изпуфтя.
— Няколко седмици никакъв ме нямаше. Дните погребвах кости, фиркан до козирката, нощите избивах де що ядрони се покажеха на десет километра околовръст.
— Докато влизахме, видях пресни следи — отбеляза Рена.
Арлен изсумтя.
— Утре сутрин ще горят клади.
Рена сложи длан на дръжката на ножа си и плю в прахта.
— Честна дума.
Влязоха в конюшнята и Арлен бавно свали коня на пода. Пъшкаше от усилие, но се справи без особени трудности. Рена клатеше глава — едва ли би могла да стори това дори нощем.
— Ще ни трябва вода — рече Арлен.
— Ще донеса — и Рена се обърна към централния кладенец. — Искам да я видя тази вода, дето са кръстили цяло село на нея.
Арлен я хвана за ръката.
— Не е толкова сладка вече. Намерих вътре Кенит Сладопой, старейшината. Гни повече от седмица, преди да сляза и да го събера от водата. Кладенецът е отровен вече. Помпата зад хана ще ти свърши работа, но не е нещо, на което да кръстиш град.
Рена отново се изплю и се отправи към хана с кофа в ръка. Пръстите ѝ отново закръжиха над костената дръжка на ножа. Нямаше търпение да падне нощ.
Когато се погрижиха за Танцьор, отделиха малко време, за да се измият, и хапнаха студените си запаси в празния хан.
— Горе има стая — каза Арлен. — Може да поспим преди нощта.
— Горе ли? Всички къщи са празни.
Арлен поклати глава.
— Не е редно да спим в леглата на мъртвите хора. Горе е стаята, където спях като вестоносец, ще свърши работа.
Обичам те, Арлен Бейлс, помисли си тя, но нямаше нужда да му го повтаря. Кимна и го последва по стълбите.
Дори тази стая беше по-голяма от всяка, в която Рена бе спала — имаше дори пухено легло. Рена приседна, изумена, тъй меко беше. Никога не бе спала в нищо, по-примамливо от сламеник. Отпусна се назад. Сякаш се носеше по облак.
Междувременно погледът ѝ се рееше из стаята. Арлен очевидно бе прекарвал време тук. По всяка повърхност бяха разпилени предмети, както бе обичайно за него — гърнета с боя, четки, инструменти за гравиране, книги. Едно малко писалище бе преобразено в работен плот, а по пода имаше слой стърготини и талаш.