— Стига мъдрене — измърмори.
Затаи дъх и налапа месото.
Втора глава
Обещание
333 г. СЗ, Лято
Рена се събуди малко преди зазоряване. Арлен вече спеше спокойно и тя внимателно стана и излезе, за да не го буди. Отиде в долното помещение, за да отмие останките по себе си.
Зад спуснатите завеси Рена още се чувстваше заредена със сила, ала щом излезе, с това се свърши. Протегна се пробно, търсейки някакъв резултат от отвратителната си среднощна закуска. И да имаше такъв, не го усещаше. Арлен се бе прехранвал с демони месеци наред, за да постигне тази сила. Стомахът на Рена се преобърна само при мисълта за втора хапка.
Влезе в конюшнята и обтри Танцьор, даде му и сутрешния фураж. Жребецът изглеждаше напълно здрав. По нищо не личеше, че само преди две нощи е бил на косъм от смъртта. Дори белезите му се белееха едва-едва.
Когато приключи, излезе в полята, за да набере картофи и други зеленчуци от дивата реколта — достатъчно, за да могат поне веднъж да закусят като хората. Когато Арлен се запрепъва през прага на кухнята, подпухнал и изнемощял, вече беше готова.
— Мирише като в Рая — каза той.
— Нямаме яйца, нито свестен хляб, но хванах заек, така че имаме месо — каза Рена и сложи яхния в две дървени паници, които беше намерила в помещението.
Арлен изгледа паницата си и обори глава в шепи.
— Снощи май попрекалих.
Рена изсумтя.
— Меко казано.
Арлен изду бузи и бавно издиша.
— Вече съжалявам за цялото онова уиски.
— Яж — нареди му Рена. — Стомахът ти ще се поуспокои. И пий колкото можеш повече вода, сладка, несладка, каквато има.
Арлен кимна и скоро излапа всичко в паницата си.
— Още? — попита той и Рена се сепна. Така се бе задълбочила в неговото ядене, че беше забравила даже да опита своето.
— Ето, вземи това. — Подаде му паницата си и взе празната. — Ще си сипя друго.
Със задоволство установи, че е изял и втората порция още преди тя да се върне на масата.
— По-добре ли си? — попита го.
— Чувствам се кат’ човек — каза Арлен и се поусмихна с половин уста. — За пръв път от доста време.
— Ще си починем още ден — каза Рена. — Довечера ще, ъ, напълниш бурето отново.
Арлен поклати глава.
— Днес имаме да бием много път, Рен. Имаме една спирка този следобед, а после — право към Хралупата, колкото ни държат краката.
Арлен пак се усмихна, този път по-широко, и очите му заискриха.
— Трябва да ти избера свестен подарък за вричането.
Арлен напредваше бързо по пътя на вестоносците. Рена виждаше, че темпът го уморява, но той упорито отказваше да язди.
— На Танцьор му трябва повече почивка — рече.
Слънцето отдавна преваляше, когато стигнаха до разклонение и Арлен свърна по недобре обходен път, нищо повече от конска пътечка навътре в задушена от бурени хълмиста равнина.
— Какво има насам? — попита Рена.
— Един познат скотовъд. Дължи ми услуга.
Рена почака да чуе още, ала Арлен не възнамеряваше да обяснява.
Походиха още час, преди да видят ранчото — три обора, всеки със собствени защити, встрани от защитените стълбове, наредени край кошарата за разтъпкване на животните и двора. Пасбищата също бяха защитени.
На покрива на най-близкия обор се показа момче с къс лък и приготвена стрела.
— К’ви сте вие? — подвикна той.
Рена се приведе, готова да се хвърли встрани. Стисна добре познатата костена дръжка на ножа си, макар и тук да нямаше полза от него. Мразеше Харл Танър повече от всичко друго, но винаги се чувстваше в безопасност с ножа, с който го беше убила.
Арлен, явно слабо впечатлен, отвърна на момчето:
— Аз съм тоя, дето ще съжалява, че не те остави на онзи дървесен демон, Ник Сталиън, ако не пуснеш лъка и не викнеш татко си.
— Вестоносецо! — извика Ник, свали оръжието и махна с ръка. — Мамо! Тате! Иде вестоносецът и Танцьор ни води!
Момчето се плъзна от покрива върху навеса на верандата, след което отскочи от ръба и се приземи леко. Изтича до градината и издърпа два моркова, преди да дойде при тях, втренчен с удивление в Здрачен Танцьор.
— Станал е кат’ плевня голям!
Внимателно пристъпи към жребеца и му подаде морковите.
— Спокойно, мойто момче, аз съм, Ник. Помниш ли?
Здрачен Танцьор процвили и изяде морковите, но момчето остана на тръни, готово да побегне. Рена не разбираше нервността му. Ако момчето познаваше Танцьор, би трябвало да знае, че животното е кротко като пръстите на ранната зорница.