— Няма ни да хапе, ни да рита, момче.
Ник се обърна и понечи да каже нещо, но спря с полуотворена уста — за пръв път зърваше Рена. Погледът му трескаво обходи тялото ѝ и тя не бе сигурна дали се взира в татуировките ѝ, или в кожата, по която бяха нарисувани. Не я вълнуваше как му изглежда, но хлапакът се държеше просташки и тя постави ръце на хълбоците си и го изгледа кръвнишки. Момчето подскочи и толкова бързо извърна глава, че Рена едва сподави смеха си.
Ник се обърна към Арлен, смутен до мораво.
— Опитомил си го?
Арлен се засмя.
— Ами! Още е най-злият кон на света, но сега хапе и рита само ядрони.
Иззад тях някой подсвирна и Рена се извъртя. Без да мисли, отново посегна към ножа. Бързо свали ръка от него, надявайки се никой да не е забелязал.
А мислех, че младият Ник е невъзпитан…
Мъжът, който наближаваше, не показа с нищо да е забелязал реакцията ѝ. Имаше очи само за коня. Крачеше спокойно, даваше време на Танцьор да свикне с него. Жребецът изпръхтя и разрохка пръстта под едното си копито, но прие мъжът да го докосне.
— Наистина е пораснал — рече той, прокарвайки длани по страните на коня. Стопанинът на ранчото бе висок и жилав, с гъста, но добре поддържана брада. Беше привързал в плитка дългата си кафява коса.
— Сигурно е две ръце по-висок от баща си, а старият Лавина е по-голям от всеки кон, който съм виждал. — Вдигна един от краката на коня. — Едно подковаване няма да му дойде зле.
Мъжът най-сетне вдигна поглед към тях и подобно на момчето, огледа Рена, сякаш беше кобила за продан. Тя изръмжа дълбоко в гърлото си, а мъжът се сепна, когато срещна свирепия ѝ поглед.
Арлен пристъпи между тях.
— Просто те погледна, Рен — промълви ѝ. — Добри хора са.
Рена стисна зъби. Колкото и да искаше да го признае, Арлен беше прав какво прави магията с човек, дори денем. Все по-трудно контролираше емоциите си. Пое си дълбоко дъх и позволи на гнева си да се разсее.
Арлен кимна и се обърна към стопанина.
— Рена Танър, това е Джон Сталиън, а това е момчето му Ник. Джон опитомява и развъжда диви анжиерски мустанги.
— Хващам ги и ги развъждам — каза Джон и извинително подаде ръка на Рена. — Не е лесно да опитомиш нещо, дет’ може да смачка полски демон и да надбяга всяка нощна твар.
Рена пое ръката му, но бързо я пусна, защото видя, че му причинява болка.
— Понякога мога да им вляза в положението — измърмори тя.
Джон кимна към Танцьор.
— Ей тоя например. Хванах го като жребче, нямаше и шест месеца. Мислех, че мога да опитомя такъв дребосък, но не поиска и въже около шията си, а от обора се измъкваше постоянно.
— Дивата нощ не прощава — каза Арлен. — Шест месеца е цял живот навън при демоните.
Джон кимна.
— Не мислех, че даже ти ще го опитомиш.
— Не съм. Просто го върнах на мястото му. При демоните.
— Е, сега, гледам, търпи и седло, и юзди — отбеляза Джон, — но няма ’що да се чудя. Тогава беше просто смахнатият вестоносец с татуировките, който ми спаси момчето. Сега говорят, че си самият Избавител!
— Глупости. Аз съм Арлен Бейлс от Потока на Тибит, просто понякога дивотията ми избива акъла от главата.
— Значи, имаш име все пак — рече една жена, която тъкмо излизаше от къщата. Не бе първа хубавица, но пък изглеждаше обръгнала в житейски теглила и полска работа. Носеше мъжки дрехи — високи кожени ботуши, панталон и елек, а под него — проста бяла риза. Косата ѝ беше същият цвят като тази на Джон, сплетена по същия начин.
— Не ги гледай момчетата — каза тя на Рена. — Дордето има коне наоколо, няма да приказват за нищо друго. Аз съм Глин.
— Рена. — Рена се здрависа с нея, но стисна юмрук, когато след това жената прегърна Арлен. Магията ли я караше така да ненавижда това у друга жена?
— Радвам се пак да се видим, вестоносецо. Можеш ли да останеш за вечеря?
Арлен кимна и за пръв път се усмихна топло на някого другиго освен на нея.
— Много ще се радвам.
— Какво те води насам? — попита го Джон. — Едва ли са само нови подкови.
Арлен кимна.
— Искам още един кон. Кобилка за Танцьор.
Погледна към Рена и се поусмихна.
— Започваме семейство.
Мак Пасчър, нагоре по пътя от чифлика на баща ѝ, също развъждаше коне. Докато майка ѝ беше жива, Рена често наминаваше натам. Ранчото му беше доста по-малко от това на Джон, но работеше на същия принцип. Когато откараха Танцьор при ковача, Джон ги поведе през голямо оградено поле, където десетки коне пасяха под зорките погледи на работници и лаещи кучета. Пътьом подминаха дебели, здрави стобори, твърде високи дори за Здрачен Танцьор, където дресираха конете и отделяха болните и ранените от здравите.