— Недей да му нареждаш! — започна Рена, но Арлен я прекъсна.
— Прав е. Трябва ми само миг, за да… — Просветващите мъгли отново започнаха да се събират край краката му и да възстановяват озарението му. Той се изправи на собствените си крака. — Ето.
Хората отново заеха позиции край границата, а Гаред и останалите от съгледвачите се върнаха по местата си край Арлен, Рена и Роджър, несъзнаващи какво се е случило току-що. В далечината трясъкът на повалени дървета и боботенето на изкорубен камък продължаваха.
— Какво правят, Ядрото ги взело? — провикна се Гаред.
— Това е капан — каза Роджър. — Опитват се да ни привлекат още по-нататък.
Арлен поклати глава.
— Защо вдигат толкова шум, ако е капан? Правят нещо.
— Какво ще правим ние? — попита Гаред.
— Ние няма да правим нищо. Аз отивам да погледна.
Рена поклати глава.
— Ние ще погледнем.
Арлен срещна неотклонния ѝ поглед.
— Арлен Бейлс, да не си си помислил и за тонинко, че ще те оставя да ходиш там сам.
— Добре, но не го искам — рече Арлен. — Търтеите не могат да ме наранят, Рен. Ще се оправя.
— Онзи мимик те нарани. Мисловният — още повече.
— Да, но сега знам как да им го върна.
— Успя да нараниш един от тях — напомни му Рена, — и то само’ щото се промъкнах зад него в защитеното ти наметало и го намушках в гърба. Кой знае колко още има там тази нощ?
— Може би не е капан за нас — додаде Роджър. — Може би е капан за теб.
Арлен го изгледа неразбиращо.
— Прав е — каза Рена. — Като пристъпиш оттатък тази голяма защита, ще пламнеш като фенер. Ще те надушат мигом.
Роджър прехапа устни. Не го казвай, недей, недей…
— Аз ще отида — каза той и се наруга наум.
Всички го изгледаха недоумяващо и не можеше да ги вини. Не беше известен със смелостта си, но друг начин нямаше. Гордееше се каква сила бе донесъл на хората с Песента на Новолунието, но след като видя какво стори Арлен преди малко, нямаше съмнение кой от двамата е заменимият.
Арлен поклати глава.
— Нямам представа дали силата ти дори ще работи върху мисловен демон. Може да накараш някоя котка да гони слънчево зайче цял следобед и търтеите не са много по-умни, но никога не би опитал този номер с хора.
Роджър вдигна рамене.
— Можеш да ослепиш дори хора, ако им светнеш в лицето. А и Рена не каза ли току-що, че защитеното наметало е успяло да го заблуди?
Хвана крайчеца на своето и се завъртя, за да го разтвори.
— Роджър, не мога да ти позволя… — започна Арлен.
— Не, аз не мога да позволя на теб — отвърна Роджър. — Може да не мога да гася горски пожари с махване, но мога да направя това.
— Ние можем — рече Гаред и застана до него. — Идвам с тебе. Наметалото на Дарси не е толкоз хубаво, колкото твоето, ама не ме е предавало.
— Защото почти никога не го използваш. — Роджър поклати глава. — Мястото ти е при войниците ти, генерале.
Гаред плю в краката си.
— Може да си малко копеленце понякога, Роджър, обаче ще легна и ще оставя демоните да ме вземат, ако те пусна да отидеш там сам.
В гърлото на Роджър заседна буца, но я преглътна и надяна маската си на жонгльор. Искаше да възрази, но всъщност с Гаред до себе си се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото някога би признал.
— И аз идвам — каза Рена, взе си наметалото от дисагите на Клетва и го метна на раменете си.
— Рен. — Арлен я беше хванал за лакътя, а в гласа му имаше умоление.
Тя се обърна и отново го прикова с поглед.
— Сам го каза. Не можеш да мислиш за дребни работи. Имаш да ловуваш ония ми ти кратунковци, а аз трябва да пазя хората ти, когато ти не можеш.
Постави длан нежно на рамото му.
— Ще внимавам и ще ги върна живи.
Той кимна, взе я в обятията си и я целуна силно.
— Чш! — намеси се Гаред. — Я ни спестете младоженските истории!
Лийша изгледа със съмнение Аманвах, докато тя заедно със Сиквах се изтягаше на един копринен диван в палатката на Тамос, а безмълвният им телохранител се извисяваше над тях закрилнически.
Графът беше разположил шатрата в края на Гробището и там чакаше доклади, за да насочва силите си. Както обикновено, бе обзавел шатрата подобаващо на титлата и богатството си. Стените бяха обсипани с пищни гоблени, а килимите бяха меки като козината на котка. Мебелите бяха от тежко полирано дърво със златни инкрустации и филигран. И разбира се, си беше донесъл трона.
Но с всичко това идваше и отговорността към етикета. Аманвах и Сиквах може би бяха врагове, но бяха и принцеси, роднини на красианския предводител. Позицията им подобаваше на всички почести, включително достъп до шатрата на Тамос и всяка друга проява на уважение. Момчето, което ги обслужваше, беше благородник и постоянно сновеше насам-натам ужасено, докато Сиквах му нареждаше и го проклинаше за мудността. Аманвах беше приклекнала до нея, наклонила глава на една страна.