Лийша постави длан на ръката му и усети напрежението дори през бронята. Той се обърна към нея и тя прокара пръст по пресния емайл, с който бе поправен нагръдникът му.
— Никой в Хралупата не те мисли за страхливец — каза тя, достатъчно тихо, за да не я чуят. — Белезите по бронята ти показват красноречиво колко пъти си заставал между тях и нощта. И на мен не ми харесва да чакам тук, но и за двама ни ще има предостатъчно работа, при това скоро.
Тамос кимна.
— Просто… Тези две жени. Те са…
— Невъзможни, знам — каза Лийша. — Но за едно бяха прави.
— А? — попита Тамос.
— Тронът е излишен. Крещи на хората, че си над тях, а нямат нужда от това.
— Затова ли толкова обичат този твой Защитен? — попита Тамос със следа от горчивина в гласа.
— Заради това и че може да пробие дупка в скален демон с ритник.
Тамос се засмя.
— Да, трябва да науча и това.
За миг между тях премина недоизказана топлина, но след това кръвта на Лийша изстина, когато се обади Аманвах.
— Алагаите строят собствена голяма защита.
— Сигурна ли си?! — попита Лийша изумена.
Тамос отиде до картата на околията на масата.
— Каква защита? Колко голяма? Къде?
Аманвах сви рамене, наклонила глава на една страна.
— Знам само това, което чух. — Направи пауза. — Не съм сигурна, че съпругът ми и тези с него могат да видят нещо повече от гледната си точка.
Инквизитор Хейс нарисува защита във въздуха и се зае да нарежда молитви. Част от Лийша искаше да се присъедини към него, но отдавна беше научила, че Създателя не се намесваше в помощ на децата си. Ако искаха да се спасят, трябваше да се спасят сами.
Аманвах ахна и след това извика. Всички се напрегнаха в очакване на още новини, но дама’тингата не каза нищо. В очите ѝ се оголи страх и Лийша си припомни, че при все обучението си дама’тингата бе почти дете. Сиквах, обикновено по-изразителната и емоционалната от двете, остана спокойна. Постави ръка на рамото на сестра си.
След няколко мига Аманвах си позволи да издиша.
— Атакуваха го, но сега свири. — Гордостта си личеше в гласа ѝ. — Дори по Новолуние алагаите не могат да устоят на музиката на съпруга ми.
Сиквах кимна.
— Еверам му шепне.
След това обаче Аманвах падна на колене.
— Не — прошепна тя. — Не, не, не. Моля те, съпруже, недей…
Не довърши изречението. Сиквах застана на колене до сестра си и започна да разтрива раменете ѝ. Лицето на Аманвах се бе отпуснало и тя не продумваше, но Лийша можеше да си представи какво ѝ минава през ума.
Тя вдигна краищата на полите си и приклекна пред Аманвах. Пресегна се с ръце и хвана нежните длани на девойката, като ги стисна, за да ѝ влее сила, така както се опитваше да го стори Сиквах.
— Аманвах — каза тя, без да се опитва да скрие отчаянието в тона си, — моля те, кажи ми, какво става? Роджър…
— Още не — каза Аманвах. — Още свири, но вече не отблъсква алагаите. Вика ги при себе си, за да спаси спътниците си.
Нещо прокапа и на идеално бялата коприна в скута на Аманвах се показа петънце. Сиквах извади отнякъде из одеждите си малка бутилчица и улови сълзите на Аманвах, докато падаха.
— Честта му не познава граници и Еверам ще го сложи при себе си в чертозите върху Шестия устой на Рая — каза тя. Аманвах кимна и се разплака още по-силно.
Това продължи няколко минути, но след това очите на Аманвах се озариха и тя поизправи гръб.
— Сражава се отново! Всичките множества на Ний пред него и той срещу тях!
Сиквах бързо запуши единия си мускал, вече пълен, и извади втори.
— Може ли дори той да…
— Разбира се, че може! — сопна се Аманвах, върнала си духа. — Той е Роджър, син на Джесъм и ученик на Арик Сладкогласния, зет на Шар’Дама Ка. — Тя направи пауза и сви юмрук. — Но алагаите ще са му последният проблем, когато се върне тук.
— Честна дума — съгласи се Лийша.
— Сега с него е пар’чинът — каза Аманвах след секунда. — Той е… — Тя смръщи вежди. — Алагаите, те…
Точно тогава някой се провикна и всички се обърнаха — видяха Арлен насред Гробището. Дори Лийша, която си имаше понятие от силите на Арлен, зяпна. Едва преди мигове бе на километри оттук, в Нова закрила.
Но нямаше съмнение, че сега е тук, когато гласът му избумтя като гръмотевица.