Но Рена бе намерила удобно място и не се отказваше от него. Обхвана врата на кобилата, толкова дебел, че едва успя да сключи длани. Когато успя, мощната шия се превърна в целия ѝ свят, единствената сила, срещу която да се бори. Нищо друго нямаше значение.
Рена призова всяка частичка сила, която можеше да събере, и започна да стиска.
Това като че ли продължи вечно, но накрая Буря започна да се успокоява. Спря да се мята и затича в кръг из конюшнята, като подлуди кучетата, докато останалите коне отскачаха от пътя ѝ.
Рена продължаваше с натиска, бавно, но неумолимо, и скоро галопът премина в непокорен тръс. Рена се усмихна. Непокорен. Хубаво.
Тя отпусна хватката си и стисна гривата ѝ отново, като я подръпна вляво. Засмя се, когато Буря послушно се обърна натам. Рена стисна с бедра хълбоците на кобилата и извади ножа си — плесна я по дупето с плоското на острието.
— Дий!
Буря скокна напред и ускори. Рена прибра ножа и отново стисна гривата с две ръце. Току подръпваше, за да я кара да завива, но гледаше да не я стиска или скубе силно — самата тя като че ли бе окрилена от мощните крачки на коня, а дългата ѝ плитка се ветрееше зад нея.
Рена се приведе напред и прошепна в ухото на Буря:
— Принадлежиш на нощта, моето момиче. Няма да те оставя да свършиш кат’ Лавина. Думата ми имаш.
Рена стигна до оградата, където я чакаха Арлен и останалите.
— Значи, си избра? — попита я той. — Буря?
Тя кимна.
— „Буря“ не ми харесва. Ще я кръстя Клетва.
Вечерята в ранчото беше винаги семейна, а семейството включваше и последния полски работник и перачка — общо над трийсетина души. Дори някои от кучетата се бяха изтегнали на черги до стените на голямата трапезария, готови да се сръфат за останките. Рена и Арлен седяха до Джон, Глин и Ник на дълга трапеза, отрупана с храна и стомни с вода и пиво.
Джон започна молитва към Създателя, а Рена не пропусна погледите на някои от работниците към Арлен. Дори през напевните слова на Джон се чуваха спорадичните шепоти „Избавител“. Пръстите ѝ инстинктивно се преместиха към дръжката на ножа.
Джон довърши молитвата и изправи гръб.
— Не знам за вас, ама аз умирам от глад! Почвайте да раздавате храната.
Масата се оживи — трийсет души си подаваха ловко подноси с месо, паници със зеленчуци, комати хляб и купи със сосове.
Всички си пълнеха чиниите, смееха се и говореха с пълни усти, а отвън слънцето залязваше. Продължаваха скришом да оглеждат Арлен, но той се престори, че не забелязва, и си сложи допълнително още два пъти. Но веднага, щом разчистиха съдовете и мъжете запалиха лулите, той скокна на крака.
— Както винаги беше много вкусно, Глин, но е време да потегляме.
— Глупости — възрази Глин. — Навън е мъртвило. Имаме колкот’ място щеш да ви подслоним.
— Благодаря за гостоприемството, но Рен и аз имаме доста път да бием още.
Глин се намръщи, но кимна.
— Ще кажа на момичетата да ви увият нещо за из път. Един Създателя знае какво имате за ядене в онез дисаги…
Надигна се и влезе в кухнята.
Арлен бръкна в диплите на наметалото си и подаде на Джон кесия с монети.
— За Клетва.
Джон поклати глава.
— Пара̀та си я задръж, вестоносецо. След всичко, което направи за мен и близките ми… Не само за момчето: онези защитени стрели хубаво ни опазиха нощния сън.
Арлен поклати глава на свой ред.
— Идват тежки времена, Джон. Бежанците от Райзън се изливат на север, не мисли, че войната няма да стигне дотук. Красианците се точат за Мливари, че и още по-нататък, а сега, когато хората дават отпор, не очаквай ядроните да се примирят. Нощем ще са все повече, особено като се скрие луната.
Той натика кесията в ръцете на Джон.
— Злато имам предостатъчно. Няма защо да не си плащам честно и почтено. Ще ви оставя и две-три защитени копия. Умен си, знам, че ще кажеш на ковачите и Защитниците си да ги копират, та да има достатъчно за всички.
Рена сложи ръка на лакътя му и когато се обърна към нея, тя го изгледа умолително.
— Вземи и Лавина. Не е редно да стои така затворен. Трябва да е навън, в нощта.
— Спор няма — отвърна Арлен, — но имаме да изминем много път за кратко време и няма как да влача с нас още един див мустанг обратно чак до Хралупата. — Отброи още монети на Джон. — Може ли да го изпратиш след нас с някого?
— И това ти дължа, и още много — каза Джон, — но не мога да си рискувам хората на подобна задача. Лавина ще си отскубне кола и ще изпотъпче защитните кръгове още първата вечер, пара̀ залагам.