Арлен кимна.
— Ще изпратя неколцина от Хралупата да го приберат, щом стигна там. Ако някой може да се справи с подобно животно, това са те.
Носеха се по пътя, бързи като вятъра. Здрачен Танцьор трябваше да забави леко ход, за да го настига по-лесно Клетва, но Рена знаеше, че е просто въпрос на време.
— Като приключа с всичките ти защити — прошепна тя в ухото на кобилата, — той ще трябва да те настига теб.
Клетва вече носеше подкови, изписани от самия Арлен, също като Танцьор. На пътя им пристъпи един дървесен демон и Рена го прегази насред магически тътен. После нарочно спря и през смях позволи на Клетва да го изпотъпче хубаво, за да вкуси за пръв път демонична магия. След това кобилата отново се втурна по пътя след Танцьор и бързо скъси разстоянието с подновени сили.
Малко преди зазоряване спряха, за да лагеруват.
— Остани с конете — каза Арлен. — Трябва да се презаредя.
Скри се в здрачината.
Рена му даде няколко мига, за да се отдалечи, и тръгна да си търси собствена плячка. Недалеч от лагера зърна полски демон и отново влезе в ролята на старата Рена, разхълца се и заскимтя от страх.
Демонът изръмжа и я връхлетя, ала тя беше готова и го улови в ключ от шарусахк. След това с изписаните си със защити юмруци го преби до смърт.
Извади ножа си и дори не си направи труда да сготви плътта на демона, преди да яде от нея, смучейки съсиреците като грейвито на Глин. Вкусът бе още по-отвратителен от първия път, но Рена не си позволи да забрави колко силна се чувстваше дори под слънцето и стомахът ѝ се успокои.
Беше се почистила и дъвчеше киселец, докато рисуваше защити по копитата на Клетва, когато чу стъпките на Арлен.
— Няма да разбере какво съм направила — каза тя на Клетва. — Няма как да разбере. А и да разбере, какво от това? Арлен Бейлс няма да ми казва какво да правя, дори да сме си обещани.
Наистина го мислеше, ала при все това се почувства лъжкиня.
Когато Арлен се показа, тя вдигна глава. Той сияеше толкова ярко, че ѝ се наложи да примижи. Разбра защо го мислеха за Избавителя. Понякога самият Създател сигурно не грееше тъй ярко, както Арлен Бейлс.
Трета глава
Отингерци
333 г. СЗ, Лято
На следващия ден не продумваха, докато препускаха по запуснатия път на вестоносците. Арлен бе вдигнал качулката си, ужким заради слънцето, но Рена познаваше нетърпеливия поглед отдолу.
Каква работа има Арлен в Хралупата на Избавителя, дето да е толкова важна?
Знаеше — беше заради момиче. Лиша Пейпър. Името ѝ щипеше като дървеница в сламеник. Арлен отвърна уклончиво, когато Рена го попита за пръв път какво значи за него девойката, но тогава още не си се бяха обещали и тя нямаше право да го притиска.
Мисля, че е време да го питам пак, помисли си.
— Внимавай! — извика Арлен, докато взимаха един остър завой. Точно пред тях една каруца бе заседнала напреки на пътя, а гъстите храсти от двете ѝ страни пречеха на конете да я заобиколят. Рена впи колене в Клетва и здраво я дръпна за гривата. Кобилата се изправи на задни крака, изцвили и размаха предните. Рена едва не падна. Арлен я наблюдаваше развеселен от Здрачен Танцьор, който вече се бе заковал на място.
— Обещах ти без юзди — каза Рена на кобилата си. — Нищо не съм казвала за седло. Помисли си.
Клетва изпръхтя.
— Ей, момче! Ела да помогнеш! — провикна се един оръфан сивокос мъж, като им махаше с още по-оръфаната си шапка. Той и още един мъж стояха зад каруцата и бутаха, а кльощавата кранта отпред се мъчеше да дърпа.
— Остави на мен, Рен — измърмори Арлен и мръдна Танцьор с крачка напред. Попита: — Какво е станало?
Мъжът застана пред тях и отново си свали шапката, за да избърше потта от челото си с опакото на мръсната си длан. И косата, и брадата му сивееха, а по бръчиците му бе заседнал прахоляк.
— Заседнахме в таз’ гадна кал. Дали не може да ни помогнете с някое от тия огромни добичета?
— Съжалявам, не може — отвърна Арлен, а очите му шареха наоколо.
Мъжът се оцъкли.
— Как тъй не може? Що за хлапе си ти?
Рена се удиви на грубостта на Арлен.
— Танцьор може да ги измъкне с две крачки.
Арлен поклати глава.
— Каруцата не е заседнала, Рен. Това е най-вехтият бандитски трик. — Изсумтя. — Не знаех, че още го ползват.
— Бандити? Наистина? — Рена се огледа отново, този път с нощния си взор. С Арлен се намираха насред нищото, посред бял ден, когато бяха най-слаби. Калта не стигаше дори до глезените, а шубраците край пътя можеха да крият още неколцина души. Пръстите ѝ се прокраднаха към дръжката на ножа, но Арлен бързо ѝ направи знак и тя не извади оръжието.