Вдигна глава и срещна погледа на Аманвах.
— Трябва да направим нещо, което няма да очакват.
Двайсет и шеста глава
Шарум’тингите
333 г. СЗ, Лято
— Как смееш да сучеш лъжите си в двора на Избавителя — извика дамаджи Кезан от племето джама.
— Лъжи?! — изрева дамаджи Ичах от канджините и поморавя. — Ти си този, от чийто език капят фалшиви свидетелства. Знаеш прекрасно, че…
Ичах и Кезан поначало не бяха в особено добра форма, но през последните месеци бяха качили още повече килограми. На практика всеки красианец бе наддал, откакто бяха завладели богатите зелени земи, но малцина — толкова много.
Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи, Шар’Дама Ка и най-могъщ човек в света наблюдаваше караницата на духовниците и трябваше да потисне порива да окървави копието си и в двамата. Джамаите и канджините непрестанно се препираха.
Джардир се чувстваше по-силен от всякога в живота си и мускулите му почти не побираха енергията му, но и никога не се чувстваше по-уморен от моментите, когато трябваше да слуша караниците на дебели старци по поредния безсмислен политически въпрос, докато се чертаеха разделителните линии в Шарак Ка.
Не бяха само джама и канджин. Племената бяха обединени от години и макар и по-богати откогато и да било, още си намираха причини да се обиждат едни на други. Дамаджите притежаваха властта да спрат всичко това, но и сред тях тлееше омраза, не по-слаба от тази сред простолюдието. Тези мъже бяха захвени и само вътрешната им йерархия имаше значение за тях.
Забеляза, че дамаджите го гледат и осъзна, че е спрял да слуша. Очакваха декрет, а той нямаше представа за какво. Някакво късче оспорвана земя…
Джардир погледна към Джаян в основата на подиума си.
— Джаян, сине мой, какво мислиш за тази величайша криза между джамаите и канджините? — Не направи опит да скрие неудоволствието в тона си.
Джаян се поклони ниско.
— Джамаите имат право да бъдат обидени, Татко. — Джардир видя как дамаджи Кезан се изпъчва. — Но канджините — също.
Ичах също се поизправи.
Джардир кимна.
— А на мое място как би се справил с това?
И двамата дамаджи с изненада се обърнаха към младия Шарум Ка. Обикновено Шарум Ка служеше на съвета, а не обратното, а и Джаян беше само на деветнайсет. С изключение на Ашан, в съвета нямаше мъж под шейсетгодишна възраст.
Джаян отново се поклони.
— И двете племена са се доказали като недостойни за земята. Бих я конфискувал в името на войната.
Разбира се, помисли си Джардир. Джаян не бе останал доволен от трите милиона драки, които получи, но и Джардир видя неловкия му отчет на военната такса и успя да прочете между редовете. Единственият от синовете ми с дворец и вече го иска по-величествен от тези на всички останали.
След това обърна глава към Асъм, който стоеше до дамаджи Ашан и дама Асукаджи.
— А ти, Асъм? Съгласен ли си с брат си?
Асъм също се поклони.
— Земите са без стойност, Татко, и няма да разрешат истинския проблем.
— А какъв е той, сине мой? — попита Джардир.
— Че Шарак Ка наближава, а дамаджите продължават да губят времето на Избавителя с дреболии, за които и деца биха се разбрали.
Откъм дамаджите избухна ропот. Джардир удари копието си в подиума.
— Тишина!
Моментално всички в помещението замлъкнаха. Джардир продължаваше да гледа Асъм.
— А решението ти какво би било?
— Нека дамаджите се разберат помежду си. — Асъм се обърна към двамата дамаджи със студен глас. — И нека получат по три удара на голо с опашката на алагая, за да се мотивират.
Той свали ръка към шипестия камшик, който носеше на колана си. Всеки дама имаше по един такъв — символ на новата власт, която получаваше заедно с белите одежди, — но през вековете модата човек да го носи със себе си бе отмряла и се беше върнала едва с Асъм. Сега все повече и повече дамати носеха оръжия.
За миг всички се смълчаха, но след това целият двор изригна в гневни викове.
— Как смееш, момче?! — викаше Кезан.
— Скандално! — ръмжеше Ичах.
Асъм само се усмихна.
— Виждате ли, дамаджи? Вече започнахте да се съгласявате.