— Чест? Докато се киприш с мъжки дрехи, без було? Къде е честта в това всеки срещнат мъж да смята, че не мога да контролирам собствената си съпруга?
— Не искам да ме контролират! — сопна се Ашия. — Двамата с брат си може и да успяхте да убедите баща ми да ме даде на теб, но никога не съм го искала.
— Недостоен ли съм за теб? — попита Асъм. — Вторият син на Избавителя не ти ли стига? Може би си искала да те получи Джаян?
— И аз съм от кръвта на Избавителя — отвърна Ашия, — и принцеса от племето каджи. Не искам никой да ме получава!
Асъм тръсна глава, а аурата му показваше искрено объркване.
— Не бях ли добър съпруг? Не ти ли дадох всичко, което поиска? Не ти ли направих дете?
— Двамата с Асукаджи никога не ви е било грижа за това какво искам. Облякохте ме в коприна и ме обсипахте с лукс, но иначе и едничка мисъл не сте отделили за мен, освен когато в брачната ни нощ Асукаджи лъскаше копието си, докато ти слагаше детето в мен, а четирийсет седмици по-късно откъснахте новородения ми син от ръцете ми.
— Ще ти дам още деца — рече Асъм. — Синове. Дъщери… — Джардир виждаше как синът му отчаяно се опитва да разбере желанията ѝ, ако и само да я спре и да си спести смущението.
— Не — рече Ашия. — Не съм просто някаква утроба, която да износва децата ти, защото Асукаджи не иска! Ти и любовникът ти получихте сина, когото искахте. Сега животът ми е мой.
Тогава аурата на Асъм почервеня, а тази на Ашия показа, че тя очаква да получи шамар — и с радост насърчаваше мъжа си да го стори. Вече беше предвидила как ще го парира и ще отвърне.
— Асъм! — изрева Джардир. — При мен!
Двамата се обърнаха към него, а моментът на криза отмина. Асъм се отдалечи от съпругата си, без да я погледне.
— Татко! — отвърна той на висок глас. — Не можеш да позволиш тази лудост да продължава!
— Съгласен съм — допълни Ашан, застанал в основата на трона заедно с Асукаджи. Аурата му ясно го издаваше — очакваше заради обичта и лоялността, която с Джардир споделяха, да не обрича глупавата му дъщеря на живот като шарум.
— Дадох дума, Ашан — отвърна Джардир. — Няма да се отрека от нея.
— Избавителя е прав, думата му на две не става — рече Алеверак. Всички го погледнаха стъписани. Никой не очакваше подобни слова от консервативния старец.
Джардир никога нямаше да си признае, но обичаше дамаджи Алеверак. Невинаги бе съгласен с него, ала притежаваше по-голямо достойнство от всекиго, когото Джардир някога бе срещал. Дори след като откъсна ръката му, Джардир не успя да му вземе страха. От Алеверак винаги можеше да се разчита да оспори някое решение на Шар’Дама Ка.
Преди то да бъде взето. След това, колкото и глупаво да смяташе, че е, Алеверак го следваше и би убил всекиго, който си позволи да възрази на Джардир. Той погледна аурата на стареца и почувства нещо, което навярно един син би чувствал към баща си. Дамаджият бе най-свирепият му противник по пътя към Черепния трон, но сега беше може би единственият човек на света, на когото можеше да се довери изцяло.
Ашан сякаш се готвеше да отговори, когато Алеверак вдигна ръка, за да го възпре. Погледна Джардир и аурата му изстина.
— Ако Избавителя смята за редно да позволи на някои жени да станат шаруми, тогава ще е тъй. Ала декретът ти не отмени дълга на дъщерята и на съпругата, така както е описан в Евджаха. Нима самият Каджи не заповядва на жените да се подчиняват?
Джардир долови в аурата на Иневера веселие при тези думи. Един Еверам знаеше, тя бе всичко друго, но не и покорна. Джардир изсумтя и веднага съжали, когато видя, че е обидил гордия Алеверак.
— Мъдри слова, дамаджи — поправи се бързо и се поуспокои, когато видя същото и у аурата на мъжа. — Вярно е, че ако пожелая, мога да оспоря собствените си думи.
— Тогава го стори! — чу се вик от другия край на залата.
Джардир вдигна глава, а Хасик, объркан, се провикна със закъснение:
— Святата майка!
Кадживах, още в спалната си роба, влетя през вратите заедно със сестрите си Имисандре и Хошвах, а трите им аури се бяха слели в една на чисто възмущение. До него аурата на Иневера изстина от боязън и цялото ѝ самодоволство изчезна светкавично.
Интересно, помисли си той и стрелна с поглед съпругата си, изучавайки нишките емоция, които я свързваха с Кадживах. Вярва, че майка ми може да ми въздейства дори когато съветниците ми не могат.
Джардир върна вниманието си върху Кадживах и не можеше да отрече, че тя има право да се тревожи. От време на време през годините той си спечелваше неудовлетворението на майка си. Знаеше какво е. Но никога не му се вярваше, че може да му е толкова бясна, колкото сега.