— Ти градският говорител ли си? — попита Арлен.
Варли се засмя.
— Бях пастор. — Сви рамене. — Май че още съм по моему, макар че все повече се съмнявам някой да ни гледа отгоре.
— И това ми е познато — каза Арлен.
— Цял Отинг се вдигна наведнъж — продължи Варли. — Шестстотин души. Имахме билкарки, защитници, даже един стар вестоносец, дето да ни поведе. Много запаси. Честна дума, тръгнахме с повече, отколкото можехме да носим. Нещата бързо се промениха.
— Както винаги — додаде Арлен.
— Пустинните плъхове заприиждаха отвред, съгледвачи — навсякъде. Изгубихме мнозина, докато бягахме, още мнозина си ги прибра зимата. Красианците ни оставиха на мира в крайна сметка, но никой не се чувстваше в безопасност, докато не стигнахме до Лактън.
— Но там не ви искаха — отгатна Арлен.
Варли поклати глава.
— Имахме, хм, недотам представителен вид. Хората се правеха, че не забелязват, ако останехме в някоя незасята нива цяла седмица или хващахме по някоя риба в язовирите им. Но никой не щеше петстотин души в градчето си. Някой все ни обвиняваше, че сме откраднали нещо, и преди да се усетим, всички излизаха с мотиките и греблата да ни напъдят.
— Продължихме към Хралупата, където приемат всякакви райзънци, но там пък всички дъвчеха дървесна кора и чоплеха в земята за буболечки, колкото да имат нещо в стомасите си. Кътърите пък кръстосваха лагерите и си търсеха нови самоубийци за битки с демоните. Някои загубихме всичко заради красианците, а искат да се изправим срещу демони? Така съвсем ще изчезнем.
— Затова поехте на север — каза Арлен.
Варли вдигна рамене.
— Стори ни се най-мъдро. Още ми оставаха почти триста души, да се грижа за тях. Хората от Хралупата ни дадоха няколко защитени копия и каквато помощ можеха да заделят. От Земеделски пън не бяха и наполовина толкоз добронамерени, а копелетата от крепостта Анжие ни прогониха с копия. Подочух, че може да има работа по пътя към Речен мост, но и там не беше по-добре, тъпкано догоре. И затова сме тук, а другаде си нямаме.
— Покажи ми лагера — каза Арлен.
Бандитът сякаш се замисли за миг дали да му се довери, но кимна и се обърна към хората си. Веднага извадиха каруцата от калта и скоро пътуваха по пътя през тясна пролука в леса. Арлен слезе и поведе Танцьор зад себе си. Рена стори същото, като остана до Клетва, опряла длан в гръдния ѝ кош, за да я успокоява. Кобилата потропваше гневно и изпръхтяваше, колчем някой от мъжете я приближеше, но вече свикваше с ръката на Рена.
Чак след час стигнаха до лагера на отингерци, добре затулен встрани от пътя. Представляваше удивителна купчина от грубо скърпени шатри и покрити каруци — навсякъде смърдеше на пот и човешки отпадъци. Навярно бяха поне двеста. Хората на Варли, колкото и зле да изглеждаха, бяха най-читави от всички.
Наоколо се препъваха в стъпките си жени, деца и старци, изтощени, мърляви, полуумрели от глад. Мнозина носеха превръзки, още повече — парцали около краката. Всички работеха нещо — поправяха и рисуваха защити по разпадащите се подслони, грижеха се за огньове и котели с каша, простираха пране и чистеха чинии, събираха подпалки, подготвяха защитни стълбове и се грижеха за измършавели животни. Не работеха само болните и ранените, приютени под капещи навеси. Огласяха с болезнените си стонове целия лагер.
Арлен водеше Здрачен Танцьор през лагера, сковал гръб, докато се взираше в безжизнените, уморени очи на хората. Стряскаха се от татуираното му лице и започнаха да си шушнат, ала никой нямаше смелостта да го доближи.
Стигнаха до подслона за болните и ранените и Рена се задави от гледката, както когато дъвчеше демонско месо. По тесните койки се бяха изтегнали над двайсет души, покрити в окървавени превръзки, мръсни и смрадливи. Двама от пациентите лежаха в собствените си нечистотии, а една от жените беше повърнала върху себе си. Никой не изглеждаше, сякаш се възстановява.
Една изнемощяла женица се опитваше напразно да ги обслужва. Беше пристегнала косата си, а измъченото изражение не слизаше от лицето ѝ. Върху роклята си не носеше престилка с джобове.
— Създателя да ни е на помощ, нямат си дори билкарка — прошепна Арлен.
— Жена ми, Иви — измърмори Варли. — Не е билкарка, но върши и това за нуждаещите се.
Иви вдигна глава и се ококори стъписана при вида на изрисуваните Арлен и Рена.
Арлен отиде до дисагите си, за да си вземе торбата с билките.