Продължаваха обаче да настъпват, редиците им също тъй гъсти както в началото. Сега всеки демон на бойното поле се бе съсредоточил върху него. Той отново увеличи полето на короната си, за да се присъедини отново към хората си, но това само го направи ясно отличима мишена. Един от каменните демони запокити канара по него.
Джардир отскочи и избягна тежкия удар, но в същия миг го улучи друг камък, хвърлен от небето. Той пое удара и използва инерцията си, за да се изтърколи по-далеч, без да пуска копието си — призова магията в него, за да се излекува. Не получи и секунда отдих: скали като пъпеши заваляха край него.
Но колкото и да бяха бързи камъните, Джардир бе по-бърз и ги избягваше като сапунени мехури. Но докато се справяше с обстрела отгоре, каменните и дървесните демони продължаваха да го замерят с каквото им попадне в лапите: камъни, дървета, дори неколцина от собствените му хора. Въздушните демони отскачаха от защитното му поле и се свличаха на земята, където шарумите ги довършваха, преди създанията отново да полетят. Един от въздушните демони спря във въздуха на ръба на защитното поле на Джардир и изрева, а от зъбатата му човка полетя мълния.
Енергията премина през полето с рязък гръм, но Джардир можеше да види същината ѝ и не се побоя. Вдигна копието напряко на тялото си и пое енергията. Оръжието започна да пари, ала Джардир веднага насочи мълнията обратно към създанието и го свали.
Чувстваше се абсолютно непобедим, но виждаше, че лека-полека се изолира от хората си, а демоните го обграждаха. Каменните демони не спираха с артилерията си, а канарите ставаха все повече и по-големи. Рано или късно, някоя щеше да намери целта.
Сам се превърнах в мишена.
С тази мисъл той прибра защитното поле около себе си, вдигна качулката си и се уви плътно в наметалото за невидимост на Лийша, като пристъпи на няколко метра встрани. За собствените му воини нищо не се беше променило, но в аурата на алагаите пролича объркване. За техните сетива просто бе изчезнал.
Той спокойно се върна сред новостроилите се шаруми, които се възползваха от смута сред алагаите.
— Чичо! — извика някой и Джардир видя Ашия, рипнала към него. Беше с черните одежди на шарум, но в мрака разпознаваше аурата ѝ по-ясно дори от лицето ѝ. Един полски демон скочи връз нея, но тя го пое върху щита си и го захвърли от другата си страна, без да се забави. Един огнен демон понечи да изхрачи огън срещу нея, но тя светкавично се отмести и го прониза, докато създанието се готвеше да я порази.
Последваха два дървесни демона. Вече заредена с демонска магия, Ашия само ускори ход и с ръбовете на щита си нанесе няколко силни удара в ставите на дългите крайници на чудовищата. За необученото око всяко движение беше сякаш по шаблон, но Джардир виждаше, че девойката използва шарусахка на дама’тингите и търси слаби точки в телата на противниците си. Накрая откри една в крака на левия демон и го срина на земята с относително лек удар. Едва тогава го прониза смъртоносно.
Тя се завъртя, готова за атаката на другия демон и с лекота я отрази с почти ленив замах с щита в мишницата на създанието. Демонът се препъна назад, а тя напредна спокойно. Аурата ѝ потвърждаваше това, което Джардир вече бе разбрал, наблюдавайки уменията и: беше абсолютно уверена в способността си да убие ядрона, когато пожелае, и се възползваше от възможността да го проучи.
Всеки демон се различаваше от останалите, дори от най-преките си събратя. Всеки се приспособяваше към ловните си полета, а Ала на Еверам бе огромна и разнообразна. Отне ѝ два удара да открие същото средоточие на нерви като у предишния демон, но накрая и този се въргаляше по земята. Тя запомни наученото и покри разстоянието до Джардир с два големи скока.
Джардир се намръщи. Гордостта от дъщерята на обичната му сестра Имисандре бе огромна. Бе ѝ заръчал да се справя два пъти по-добре от своите мъже захвени, но тя ги надминаваше с много повече, дори собствения си баща. Да наблюдава човек елегантните и непогрешими движения на изкуството ѝ, бе, като да чете поема.