Рена го изгледа сурово.
— Не ме интересува какво им харесва, чиче, нито пък на теб. Освен ако не искаш да изгубите още хора, ще ме слушаш, докат’ се стъмни.
Гъстите вежди на Варли се качиха на челото му и той отново свали шапката си и я усука в ръце.
— Добре, де, добре.
— Ще ми трябва боя — каза Рена. — Всичко ще ми свърши работа, колкото по-тъмно, толкова по-добре. И по много. Стълбове също, ей толкова високи. Колкото можете да съберете. Ако трябва, сечете дървета. Трябва да ви стигнат само до Мъртвопой.
— Дон — каза Варли. — Събирайте стълбове. Ако някой възрази, да дойде при мен. — Дон кимна, събра още неколцина и се отдалечи. Варли продължи: — Брайс. Бои. Сега. Останалите — нови стълбове. Изкъртете каквото намерите за добре.
Премести поглед към Рена очаквателно.
— Каруците трябва да са на място, преди да започна със стълбовете — каза Рена. — Викам ти да ги раздвижиш веднага.
Варли кимна и отиде да говори с жената, начело на една от каруците.
— Ама така оставаме в калта! — оплака се тя.
— Калта ли предпочиташ, или корема на ядрон? — попита я Варли.
Нощта почти бе настъпила, когато Рена се завърна при Арлен. Някои от пациентите в набързо скалъпения лазарет сякаш бяха малко по-добре, но мнозина още страдаха ужасно. Арлен клечеше при една койка и държеше ръката на младо девойче. Другата ѝ ръка свършваше над лакътя в превръзка, прогизнала от кафеникава гной. Половината ѝ лице бе в струпеи, а от няколкото петна от изгаряния по него се стичаше белезникава течност. Кожата ѝ сивееше, а гърдите ѝ едва се надигаха. Бе затворила очи.
— Демонска треска — каза Арлен, без да обръща глава към Рена. — Някакъв огнен демон ѝ отхапал ръката и оставил ужасна инфекция. Лекувах я както мога, но болестта е толкова напреднала, че едва ли дори ще се забави.
Болката в гласа му я сряза отвътре, ала тя посрещна чувството и му позволи да премине. Имаше още много работа.
Арлен огледа останалите.
— Може и да съм спасил неколцина, но ми свършиха билките, а повечето не са ми по силите и бездруго. — Въздъхна. — Поне не и под слънцето.
— Перченето ти този следобед стига — каза Рена. — Ако почнеш да изцеряваш хората нощем, ще ни проглушат ушите с приказки за Избавителя.
Арлен обърна глава към нея — беше плакал.
— А какво да направя? Да ги оставя да умрат?
Куражът ѝ се поразклати.
— Разбира се, че не. Просто казвам, че тези неща си имат цена.
— Винаги има цена, Рен. Всичко това е по моя вина. — Той махна към лагера на Отингерци. — Аз го сторих.
Рена повдигна вежда.
— Как така? Ти си пропъдил хората от домовете им?
Арлен поклати глава.
— Събудих демона, който ги пропъди. Не биваше да нося копието в Красия. Не биваше да вярвам на Джардир.
— Какво копие? Какъв Джардир? — попита Рена.
— Мисловният демон бе готов да убива безспир, за да узнае — каза Арлен. — Сигурна ли си, че искаш да научиш?
— Демоните само убиват — каза Рена и посочи към мисловната защита на челото си. — А онез’ копелета с подутите глави никога вече няма да се доберат до моята.
Арлен кимна.
— Джардир е предводителят на красианците. Срещнах го отдавна и се сприятелихме. Нощи, приятели е слабо казано. Научи ме на половината, което знам, спаси ми живота неведнъж. Не можех да го обикна повече и роден брат да ми беше. — Арлен стисна юмруци. — А през цялото време е опирал нож в гърба ми.
— Какво е станало?
— Купих на черния пазар карта за изгубен град в пустинята, мълвяло се, че е домът на Каджи — каза Арлен.
— Какво е черен пазар? — попита Рена. — Отварят само нощем ли?
Арлен се усмихна, ала невесело.
— Може да се каже. Черен пазар значи, че хората, от които я купих, я бяха откраднали.
Рена се намръщи.
— Не ми звучи като тоя Арлен Бейлс, дето го познавам.
— Не се гордея с това, но с мнозина съмнителни хора съм имал вземане-даване, откак напуснах Потока на Тибит. Такива, че делата на Варли изглеждат почтени пред тях. Когато си оттатък всякакви защити, съмнителните типове са единствените хора освен теб.
Рена изсумтя.
— Значи си намерил карта до онова място, Каджи. И какво после?
— Каджи не е място — рече Арлен. — Бил е мъж. Последният генерал от войните с демоните. Избавителя, ако вярваш на такива неща.
Рена се засмя.
— Ти, Арлен Бейлс, си ходил да дириш Избавителя? Вече ми говориш глупости.
— Не съм дирил Избавителя — сопна се Арлен. — Дирих защитите му. И ги открих, Рен. Избавител ли е бил, или не, де да знам, но намерих гробницата му и взех копието му. Древните бойни защити, с които е сразявал ядроните, отново под открито небе! Отнесох го на Джардир, а той с цялата си наглост ми каза, че съм го откраднал. Че е негово. Предложих да му направя второ, до последната защита, но не му стигаше.