— Кой е там? — едва успя да изрече мъжът, преди Арлен да го достигне, лесно да мине иззад него и да приклещи главата му нагоре с прийом от шарусахк. Леко натисна гърлото му, като внимаваше да не го удуши, докато мъжът не се отпусна в несвяст.
В кабинката имаше сламеник, запаси от храна и приспособления за готвене, както и други нужни вещи. Навярно воинът проспиваше дните и наблюдаваше през нощта, готов да отнесе вест, ако някое от външните поселища имаше нужда от подкрепления.
Когато дал’шарумът се събуди няколко минути по-късно, бе оставен по бидо, ръцете ѝ краката му бяха вързани здраво зад него. Въжето бе усукано и около врата му, така че щеше да се самозадуши, ако шаваше твърде много. Простена през парцала в устата си и Арлен, преоблечен в дрехите и воала му, го изгледа.
— Моите извинения, достойни воине — рече на безупречен красиански и се поклони. — Не желая да те срамя, но имам нужда от робата и екипировката ти. Ще се върна утре вечер, за да те освободя и да ти ги върна. Кълна се в Еверамова воля, никой няма да разбере за поражението ти.
Воинът изръмжа и се размърда, но нямаше какво да стори. Арлен отново се поклони и изтърча в нощта. До столицата оставаха още километри.
Ниската стена на външния град бе подсилена и укрепена допълнително от последното посещение на Арлен в Райзън, а по дължината ѝ се разхождаха шаруми на коне, но бе твърде обширна, за да я покрият цялата. Намери неохранявана отсечка и я прескочи лесно.
Зората щеше скоро да изгрее, докато стигна до вътрешния град, но още бе достатъчно тъмно, за да може да види защитеното поле, което предпазваше района така както една от големите защити на Хралупата. Проучи енергията удивен. Какъв ли бе източникът?
Има защитници и красиански защитници, му беше казал старият му учител Коб. В Свободните градове по-добри от тях няма.
Арлен поклати глава и остави загадката за друг ден. Докато небето продължаваше да светлее, той се упъти към базара, попрегърбен като шарум след нощен патрул. Обонянието му бе по-остро от това на ловна хрътка и лесно стигна до продавалницата за лечебни мехлеми и мазила. Прокрадна се в празната шатра и открадна женска боя за лице и пудра, за да скрие защитената си кожа и бледото си лице. Бръкна в кесията с пари от откраднатите си одежди и остави няколко драки на тезгяха, а после се върна на улицата. Други шаруми също прииждаха на групички от патрула си и Арлен остави нощния си воал отпуснат около лицето достатъчно ниско, за да не привлича внимание и да не обижда останалите воини, но достатъчно високо, за да скрие лицето си. Можеше и да не си прави труда. Воините виждаха черните му дрехи, кимваха и го отминаваха.
Макар да се бе подготвил за това, порази го познатият зов на даматите за край на вечерния час, този път над улиците на Райзън. Арлен вдигна глава към новопостроените минарета над стените на вътрешния град, около някогашния огромен Свещен дом на Райзън. Запита се дали красианците вече бяха започнали да обзавеждат вътрешността с костите на убитите.
Градът край него се отърси от съня лека-полека. Първо красианците, жени и кхафити отваряха дюкяните си за дневната търговия. Скоро след това, когато повечето от шарумите вече бяха стигнали до леглата си, се появиха и чините, заеха се да отварят своите дюкяни и тесните улици се напълниха с клиенти — и красианци, и райзънци.
Скоро всичко доби болезнено позната нотка, макар усещането му за неудобство да растеше непрестанно. Виковете на продавачите, изпълнени с лъжи и преувеличения, шумът и смрадта на добитъка, смесени с миризмите на храна, месо и подправки, от които му потичаха слюнките, а по дюкяните беше опнато всичко, което един купувач може да поиска, и още много, за което човек дори не можеше да подозира.
Бе обикнал Великия базар в Красия, сякаш преди цял един живот се луташе по улиците му.
Само че не си в Красия, напомни си той и прозря разликите, вече попривикнал с познатото. Тук група дал’тинги бяха следвани от групичка райзънски мъже, които носеха покупките им като роби. Там две райзънски жени се разхождаха под слънцето с лица, увити в цветни воали. Навсякъде продавачите пласираха стоката си на родните си езици, ала и на развален тесиански или красиански, а купувачите правеха същото. Оформяше се диалект, смесица от думи от двата езика и жестове, много подобен на търговския диалект, който северните вестоносци използваха, когато посещаваха Пустинното копие. Арлен започна инстинктивно да прихваща.