Кръвта на Абан сякаш спря в жилите му.
— Пар’чин?
Мъжът кимна леко. Един от наблюдателите простена и се опита да подгъне коляно, за да се изправи. Другият вече се бе полунадигнал, залитайки.
— Вън, и двамата — рязко им нареди Абан. — Ще ви удържа платата за тази седмица за некомпетентността ви. Чакайте отвън и се уверете, че никой няма да смути срещата ми с моя приятел.
Мъжете се затътриха навън, а пар’чинът затвори вратата зад тях. Обърна се и махна тюрбана и воала си. Отдолу лъсна бръсната му глава, покрита със стотици татуирани защити. Абан си пое дъх през зъби, но бързо замаскира шока си с гръмък смях и обичайния си поздрав.
— В името на Еверам, радвам се да те видя, сине на Джеф.
— Не изглеждаш изненадан. — Пар’чинът за сметка на това изглеждаше разочарован.
Абан заобиколи бюрото си толкова бързо, колкото му позволяваше патерицата, и тупна пар’чина по гърба.
— Господарката Лийша намекна, че си жив, сине на Джеф — рече Абан. — Знаех, че този „Защитен“ не може да е друг. Искаш ли коузи?
Отиде до финия сервиз за коузи на бюрото си. Напитката бе все така незаконна в Дара на Еверам, но Абан я бе оставил пред погледите на всички. След случилото се с Хасик кой би гъкнал срещу него? Наля две чашки и поднесе едната на пар’чина.
— Не е отровено, нали? — попита той, докато поемаше чашката.
Въпросът бе смислен. Една от бутилчиците в сервиза наистина бе отровена с наркотик, срещу който Абан всекидневно приемаше антидот. Въпреки това си придаде обиден вид.
— Язвиш ме, приятелю! Защо да ти желая злото?
Пар’чинът сви рамене.
— Достатъчно пообиколих базара, за да разбера това-онова. Говори се, че с Джардир отново делите постеля. Започвам да се чудя дали винаги не е било така, а публичните ви препирни са били просто жонгльорско представление. Започвам да се чудя дали не си ме подлъгал да върна копието, за да може приятелят ти да го открадне.
— Предупредих те — отвърна Абан. — Не може да кажеш, че не съм, пар’чин. Не ти ли казах, че няма да търгуваш с анокхски артефакти? И те предупредих какво би се случило, ако дори само омърсиш със стъпките си свещения град, камо ли ако крадеш от съкровищата му.
— Но ми даде картата.
— Ти я поиска, пар’чин. Честно казано, мислех, че свещеният град е мит и че никога няма да го откриеш. Но ти бях длъжник и ти се отплатих.
Абан направи пауза и продължи:
— Като се замисля, пар’чин, ти не си платил на мен. „Цял товар мулета с бахаванска керамика“, беше ми обещал. Затова ли си дошъл? Най-после да ми се изплатиш?
Пар’чинът се засмя и Абан остана поразен колко му е липсвал звукът. Чукнаха чашки и пиха, а Абан веднага ги напълни отново. Продължиха и след вторите, като мълчаливо се наслаждаваха на присъствието на другия след толкова дълго. Чак когато по устните им оставаше вкусът на канела, преминаха към делата.
— Защо си тук, пар’чин? — попита Абан. — Не може да не знаеш, че Ахман ще те убие, ако те открие, а сетивата му са много остри.
Пар’чинът махна с ръка пренебрежително.
— Отдавна ще ме няма, докато ме надуши. — Срещна погледа на Абан. — Ще му кажеш ли за срещата ни?
Абан сви рамене.
— Не виждам полза да си мълча, нито пък ще лъжа господаря си.
Пар’чинът кимна.
— Не те и карам. Всъщност искам да му предадеш съобщение от мен. — Извади от робата си навито парче хартия, пристегнато с прост конец. Когато Абан го взе, пар’чинът се усмихна. — Спестих ти усилието да чупиш печати и да изфабрикуваш нов. Джардир, така или иначе, ще познае почерка ми.
Абан се подсмихна и развърза конеца. Писмото на пар’чина бе изискано и красиво както винаги, ала от съдържанието на текста стомахът на Абан се сви. Погледна верния си приятел и поклати глава.
— Не разбираш в какво се е превърнал, пар’чин — рече той. — Не си му равен. Този път те умолявам. Бягай надалеч и не се връщай никога. Бягай и се кълна в брадата на Еверам, че няма и дума да обеля за срещата ни.
Пар’чинът само се усмихна.
— В Лабиринта не можа да ме убие, а тогава бях бледа сянка на това, което съм сега. По-добре си търси нов господар.
— Това не ми харесва повече от мисълта ти да загинеш от ръката му. Няма ли друг начин.
Синът на Джеф поклати тъжно глава.
— Ала е малка за двама ни.
Трийсет и първа глава