— Пар’чинът е жив — рече той, без да се замисли, и остави думите да увиснат между тях.
Иневера се надигна моментално и цялата топлина и изкусителност в аурата ѝ се изгубиха.
— Това е невъзможно. Каза ми, че си го улучил с копието си между очите.
Джардир кимна.
— Да, с тъпия край на копието. Когато го изхвърлихме на дюните, беше жив.
— Бил е какво?! — Последната дума бе толкова свиреп крясък, че Джардир се почуди дали хората, които приглушаваха звуците от покоите им, не са се спукали. Тя се надигна плавно с безизразен поглед, разширила ноздри, дръпнала устна нагоре. Яростта в аурата и бе ужасяваща, като пейзаж оттатък ръба на нийската бездна.
— Казах ти, че няма да убия приятеля си — каза Джардир. — Взех му копието, но се смилих над пар’чина и го оставих сам, да посрещне нощта и да умре прав като шарум в лапите на алагаите.
— Смилил си се? Заровете, Ахман. Заровете показаха, че няма да заемеш мястото си, докато той не загине. С колко хиляди живота ще платим за тази „милост“?
— Да заема мястото си? — попита Джардир. Думите разбудиха някакъв спомен и той се разрови из ума си с помощта на короната. — Разбира се. Пар’чинът е.
— Моля?
— Когато ми каза, че само аз имам потенциала да съм Избавителя, излъга ме. Мислех, че криеш някой наследник, но е бил пар’чинът, нали? Заровете заповядали ли са изобщо да го убия, или си била ти?
Нямаше нужда тя да отваря уста, за да си проличи истината.
— Няма значение — рече той. — Жив е и ме предизвика на Домин Шарум. Вече приех.
— Полудял ли си? — изфуча Иневера. — Приел си, без дори да хвърля заровете?
— Бездната ги взела твоите зарове! — отсече Джардир. — Това е иневера. Или съм Избавителя, или не съм. Алагай хората не са по-различни от тефтерите на Абан, инструменти за догадки.
Иневера просъска и Джардир разбра, че е прекалил. Тя нерядко го лъжеше за значението им, но в сърцето ѝ заровете бяха гласът на Еверам.
— А и може да са били прави онзи път — отстъпи той. — Може би пар’чинът е наистина Шар’Дама Ка. Шарумите в Лабиринта го последваха без думи, когато за пръв път използва Копието на Каджи. За това копие той проля кръвта си, рискува живота си. Копие, с което уби Едноръкия, най-могъщия демон, познат на Красия, причината за смъртта на хиляди дал’шаруми. Той откри свещения град на Каджи, не аз.
— Ти си наследникът му — рече Иневера.
Джардир сви рамене.
— Каджи се е женил и за севернячки, когато е покорявал зелените земи. Виждал съм кръвта му в места като Хралупата. След три хиляди години синът на Джеф може да е също толкова наследник на Каджи, колкото и аз. Може би ролята ми в плана на Еверам е била просто да му докарам обединените красиански множества и после да умра.
Иневера скочи от леглото и го прегърна.
— Не. Отказвам да повярвам.
И наистина отказваше. Джардир виждаше как волята ѝ пречи на самата идея да покълне в ума ѝ.
— Ти си. Трябва да си ти.
Джардир я прегърна и кимна.
— И аз мисля така. Но трябва да съм сигурен. Можеш ли да разбереш, моя дживах ка? Трябва да е вярно, инак кръвта в краката ми е била за нищо.
Трийсет и втора глава
Домин Шарум
333 г. СЗ, Есен
— Кажи ми пак откъде знаеш, че не е клопка? — попита Тамос отново, когато оставиха контингента от дървари и Дървени войници, за да поемат по стръмния скален склон. Зад графа яздеха Лийша и Уонда, следвани от Роджър и Аманвах, Гаред — най-отзад. Рена беше отляво на Арлен, графът — вдясно.
— Съгледвачите ти сами потвърдиха, че горе са само осем души, сред които жена и старец — каза Арлен.
— Може би другите се укриват — отвърна Тамос. — Съгледвачите казват, че имат и цял отряд на малко повече от километър южно оттук.
Арлен посочи извисяващата се скала. Нагоре водеше само една тясна пътечка, а канарите бяха голи и студени.
— И къде ще се скрият останалите, Ваше Височество? От небето ли ще се изсипят?
Тамос се намръщи и Арлен осъзна, че струва на мъжа твърде много достойнство пред Лийша, Гаред и останалите. Ако това продължаваше, Тамос щеше само да пречи все повече и повече, ако и само от усилие да демонстрира сила.
— Познавам Ахман Джардир, Ваше Височество — каза Арлен, — по-скоро ще се хвърли от скалата, отколкото да наруши правилата на Домин Шарум.
— Това е тоя същият, дето те наръга в гърба, нали тъй? — попита Рена.