Подземията бяха непревземаемо убежище, съградено не само за да закриля множествата на града, но и само по себе си беше наистина град, в случай че немислимото се случи и Пустинното копие падне пред алагаите. Имаше място за спане за всяко семейство, училища, дворци, религиозни домове и всичко останало.
Иневера и майка ѝ си имаха само едно малко мазе с няколко сламеника, студено помещение за съхранение на храна и килийка с дълбока дупка в пода за физиологични нужди.
Манвах запали една лампа и седнаха на масата пред студената си вечеря. Когато разчисти чиниите, Манвах извади листата. Иневера отиде да помогне.
Манвах поклати глава.
— Лягай си. Утре е голям ден. Няма да мигаш на парцали и да търкаш очи, докато те разпитва дама’тингата.
Иневера изгледа дългата колона момичета и майки пред себе си и пред павилиона на дама’тингите. Невестите на Еверам бяха повелили, че когато даматът извести с песен заранта на пролетното равноденствие, всички деветгодишни момичета трябва да пристигнат за Хану Паш, за да научат какъв път им е предначертал Еверам. Решението по Хану Паш можеше да отнеме години за момчетата, но момичетата го постигаха само с едно-единствено предсказание от дама’тингите.
Повечето просто бяха обявени за плодовити и получаваха първата си забрадка, но няколко излизаха сгодени или с ново призвание. Други, най-вече бедните и неграмотните, бяха откупувани от бащите си и обучени в танца по възглавниците, а след това заминаваха за Великия харем, за да обслужват воините на Красия като дживах’шаруми. Отредената им чест бе да раждат нови воини, които да заместят загиналите в битката с демоните в алагай’шарак.
Същата сутрин Иневера се бе събудила, изпълнена с вълнение.
Навлече кафеникавата си рокля и разреса гъстата си черна коса. Стоеше на стегнати вълнички и лъщеше като коприна, но днес светът щеше да я види за последно. Иневера щеше да влезе в павилиона на дама’тингата момиче, но щеше да излезе млада жена, а косата ѝ щеше да е само за очите на бъдещия ѝ съпруг. Щеше да свали тази рокля и да облече черна, както подобаваше.
— Може да е равноденствие, но пък луната е пълна — каза Манвах. — Това поне е добро предзнаменование.
— Може би някой дамаджи ще ме прибере в харема си — рече Иневера. — Ще живея в палат, а зестрата ми ще е толкова голяма, че никога повече няма да плетеш кошници.
— А ти никога повече няма да видиш слънцето — каза Манвах, достатъчно тихо, за да не я чуе никой наоколо, — нито пък да разговаряш с която и да било от другите съпруги на мъжа си, а само ще се осланяш на благоразположението на човек, който би могъл да ти е дядо. — Тя поклати глава. — Поне налогът ни е платен и има двама мъже, които да се застъпят за теб, та едва ли ще те продадат в големия харем. Но и това би било по-добре от това да се окажеш ялова и да те пропъдят и провъзгласят за ний’тинга.
Ний’тинга. Иневера потрепери. Яловите жени никога не можеха да облекат черното и оставаха в кафяво цял живот, като кхафитите, а лицата им — открити за вечен техен срам.
— Може да ме изберат за дама’тинга — каза Иневера.
Манвах поклати глава.
— Няма. Никога не се е случвало.
— Баба казва, че в годината, когато тя се явила, избрали едно момиче.
— Било е най-малко преди петдесет години — каза Манвах — и Еверам здраве да ѝ дава, почитаемата майка на баща ти има навика да… преувеличава.
— А откъде идват тогава ний’дама’тингите? — попита Иневера. Това бяха момичетата, които чиракуваха за дама’тинги, с разбулени лица, но в бяло, което символизираше оброка им към Еверам.
— Някои казват, че самият Еверам забременява Невестите си, а ний’дама’тингите са техни дъщери — каза Манвах.
Иневера повдигна вежда, несигурна дали майка ѝ не се шегува.
Манвах сви рамене.
— Не по-лошо обяснение от другите. Мога да ти кажа, че никоя от другите майки на пазара не е виждала да избират момиче, нито пък е познавала избраница по лицето ѝ.
— Майко! Сестрице!
Соли приближаваше, а зад него — Кашив. Иневера се засмя. Черните му одежди още бяха прашни от Лабиринта, а по щита му, нарамен отляво, личаха нови вдлъбнатини. Кашив, както винаги, беше безупречен.
Иневера се затича и прегърна Соли. Той също се засмя и я вдигна с една ръка, като я завъртя вихрено. Иневера изписка от удоволствие, но и за миг не се стресна. Със Соли наблизо нищо не я плашеше. Той я постави на земята внимателно като перце и отиде да прегърне майка си.