Качих се на автобуса за София и не виждах табелата със задрасканото на име на гадния малък град, вече се виждах как грея от билбордове-те на НДК. Майка ми ми беше натъпкала чантата с грижливо опаковани сандвичи с домашна лютеница и суджук, а тати ми беше дал едно мус-калче с розово масло, да го нося армаган на фотографа. Да видят какви чудеса има в нашия край.
Притеснявах се малко, въпреки че знаех, че съм най-хубава в целия град. Никога не се бях снимала за истинска фотосесия, само за снимките за бележника в училище.
„Ще се справиш! Ти си нашата гордост! После ще те поканят за нещо по-голямо!“ - чувах окуражителните думи на родата.
Влизахме в София и се паникьосах още повече. Със слизането изхвърлих и мускала, и сандвичите. Чакаше ме букерът на най-известната агенция в България. Качихме се в луксозна лимузина, а той не спираше да говори по телефона. Уреждаше някакъв коктейл и командореше какви дрехи трябва да се приготвят за момичетата. Трябвало да ти се прииска да ги купиш веднага щом ги зърнеш. Скоро разбрах, че е говорел за манекенките, не за дрехите. Пристигнахме в едно хале насред нищото. Вътре имаше още пет момичета. Всички изглеждаха на не повече от 22-23 години. Много по-освободени и нахакани от мен. Пиеха бяло вино и пушеха цигари със странен мирис, като задържаха дъха си по няколко секунди. Не бях усещала подобно нещо досега.
- Искаш ли да си дръпнеш? - ме попита едната мацка.
Но приятелката й я скастри:
- Ти луда ли си, виж я к'ва е залухава! Кой знае от кое село са я изсипали, като й гледам пластмасовото герданче. Отдалеч се усеща, че мирише на обор. Те се хилеха неадекватно, а аз си замълчах и търпеливо зачаках да дойде моят ред. Знаех, че ще има такива подмятания, и бях подготвена. Днес си давам сметка, че Орешарски има сериозен конкурент в мое лице на тема „непукизъм“.
Гримира ме гримьорът, за когото бях чела единствено по списанията. Каза ми, че приличам на Цеци Красимирова, което вероятно трябваше да е комплимент.
- Разбирам ги аз тия неща, тия, дето ги гледаш по телевизията, всичките са ми минали през ръцете. С тези очи ще покориш България, момиче. Не ги слушай тия кокошки. Те вече са амортизирани и се чудят на кой да си избият комплексите. Ако не пафнат една трева и не опънат две линии кока, не могат да си кажат името. Никога не си позволявай да заприличаш на тях! - нареждаше гримьорът.
След два месеца аз вече живеех в София. Хонорарът от календара ми стигна да си платя квартирата за шест месеца напред. Бързо влязох в час с модерните заведения, местните тарикати и тънкостите на занаята. Бях от малък град, но всичко ми идваше отръки. Обичах секса и не го криех. С дълбокото си деколте и сини очи, които отработено наивно въртях, станах любимката на букерите в агенцията и на всички рекламодатели.
Работата вървеше чудесно до една майска вечер година след конкурса, който ме изстреля в София. Разхождах се по преките на „Витошка“ с една колежка. Прибирахме се от кастинг и още бяхме превъзбудени. Шумно обсъждахме недъзите на другите момичета. „Леле, колко са й къси ръцете на Марина, как успява да си обърше задника?“ беше най-мили-ят коментар.
Видяхме кафене, приличащо на ирландски пъб, и решихме да спрем за по чаша вино. Оказа се сладкарница. Отпред имаше няколко лимузини и два черни джипа, но такива коли виждахме и пред агенцията всеки ден и не ни смутиха особено. А по момчетата със слушалките даже не се загледахме. Женският ни разговор беше смутен на петнадесетата минута. Мъж на около тридесетина години, с къса и вече прошарена коса и малки присвити хитри очички се доближи до нас. Седеше на съседна маса с двама свои приятели, които изобщо не приличаха на хора, които са там заради вкусните торти. Искал да се запознаем и да ни почерпи.
Загледах го, имаше нещо интригуващо в него. Харесах го веднага и той го усети.
Два часа по-късно в сладкарницата седяхме само двамата. Бях запленена от този мъж, а той се разтапяше от моя кокетен поглед. Държеше ръката ми и не спираше да повтаря колко го успокоявам. От време на време нервно се изправяше и започваше да се оглежда. Викаше едно от момчетата със слушалките, казваше му нещо набързо и пак се връщаше при мен. Не исках срещата да свършва, но той ме увери, че трябва да тръгвам вече. Имал огромно желание да ме закара, но не било безопасно за мен.