Имаше нещо съмнително в нашата заигравка. Страхувах се. Щом написах името му в „Гугъл“, като лавина към мене се спуснаха безброй информации за обиски, открити пистолети, обвинения в убийство. Борех се със себе си. Колкото го харесвах, толкова и се притеснявах да застана лице в лице с него. Респектираше ме.
До един ден.
Покани ме на кафе в офиса му за застраховки, намиращ се срещу един от най-хубавите хотели в София. Бях тръгнала на обиколка по магазините, имах нужда от нова рокля за рождения ден на брат ми. Трепереща се качих в асансьора, в който на 19 януари 2004 година загинаха Стоил Славов и тримата му гардове. Чувствах се особено, докато бавно пърпорех между етажите. За миг си представих, че някаква бомба отново се взривява, а аз съм напълно безпомощна. Преди да се свлека на пода от ужас, асансьорът пристигна на етажа. Взрив нямаше.
Високо мускулесто момче ме упъти към кабинета на мъжа, за когото бленувах и от когото се страхувах повече от дявола.
- Ооо, как сме?
Гласът беше на самоуверен и властен човек, но примесен с някаква нотка доброта. Момичета като мен улавят тези полутонове безпогрешно.
Той ме посрещна с топла прегръдка и започна да ме убеждава, че е човек като всички останали и няма от какво да се боя. Бюрото му от дъбово дърво беше изпълнено с вестници. Имаше охранителни камери навсякъде из стаята. Въпреки това залях панталона си от притеснение с прясно изцедения портокалов сок и това ми послужи за оправдание да напусна кабинета му на десетата минута.
Той се смееше чаровно и изстреля:
- Ама, ти май се притесни, а? Спокойно, не съм толкова страшен!
В ранния следобед получих покана за вечеря. Бях седнала с приятелка на кафе до „Св. Александър Невски“ и тя успя да ме убеди да отида.
- Ти луда ли си, какво толкова може да ти се случи? Нали го харесваш? - бяха думите й.
Е, престраших се.
В уречения час пред входа ме чакаше черен джип. Шофьорът беше страшен веселяк и докато стигнем до гъзарския ресторант с панорамна гледка на цяла София, ми разказа няколко вулгарни вица и аз бях успяла да се отпусна. Явно често му се случваше да вози гаджетата на шефа и имаше железен подход.
На уединена маса до прозореца ме чакаше Маргина. Беше облечен със светлосини дънки и спортна фланелка. Не ме беше изчакал с поръчката и вече ядеше с охота салатата си капрезе и отпиваше от чаша с бяло вино.
В мига, в който седнах до него, ми се изпотиха ръцете.
- Спокойно, момиче, какво толкова ти става? - бяха първите му думи. - Ти имаш всичко, което не харесвам в една жена: силиконови устни, силиконови цици и татуировки. Въпреки това нещо ме грабна. Дръж се естествено! - продължи с дяволита усмивка соченият за един от най-опасните хора в България.
Изпих една водка на екс и някак си разговорът тръгна.
След няколко часа имах чувството, че го познавам от години. Говорихме за всичко, той беше изчел много книги и постоянно цитираше китайски сентенции и древни поговорки. Разбрах, че мрази необразовани хора и наркотици повече от всичко на света. За него беше важно заобикалящите го да се забавляват и да се чувстват удовлетворени от живота си, беше готов да помогне на всеки, който иска да учи в чужбина, но няма тази възможност. Продължихме вечерта в дискотеката, в която според слуховете имаше участие той. Дотам стигнахме с две бронирани коли: в едната - ние, а в другата - охраните му. Попитах го защо се вози в такива коли и има толкова много гардове - шест или седем на брой. Той делово ми отговори, че има лоши хора и времената са опасни. Потреперих, но не казах нищо.
В бара седях като вдървена, не можех да осъзная какво ми се случва. Имах чувството, че всички ме гледат с укор. Никога не бях излизала с човек, заклеймен като престъпник, а камо ли с влиятелен бос, когото обвиняват в убийства. Не вярвах да е поръчал нечия екзекуция, но знае ли човек.
Към 3 през нощта ми направи знак да си тръгваме. Според него след този час по дискотеките остават само наркоманите, селяните и евтините курви, чакащи мъжете да изпият достатъчно количество алкохол, за да искат да ги чукат. Каква наблюдателност!
Излязохме през някакви тайни коридори от заведението и поехме по „Симеоновско шосе“. Този маршрут нямаше да ме отведе вкъщи, пътувахме към неговата къща. Това беше предизвестеният край на вечерта.