Маргина живееше в палат, обзаведен с фамозни мебели на „Версаче“ и „Ферагамо“. В градината му имаше римски статуи и много кучета.
Щом охраните отвориха входната врата, ни посрещна момче, разхождащо малко лъвче. Инстинктивно изпищях.
- Спокойно, той е бебе. Няма да те ухапе! - усмихна се Краси.
След това отиде при лъвчето и го мачка няколко секунди.
Не мога да опиша какво чувствах в този момент. Единственото, което исках, беше да се прибера.
Нервно и с насълзени очи го помолих да изпрати някой да ме закара до вкъщи.
- Много те харесвам, но този живот не е за мен - чух се да изричам думите.
Той ме погледна с учудване и презрение. След секунда каза тихо:
- Окей, ти си решаваш! Бъди щастлива!
Маргина никога повече не ме потърси, а аз замених подарения телефон за екстеншън с една приятелка фризьорка. Исках да стана жена, по която такъв тип мъже не се заглеждат.
Чудя се дали не сбърках.
Глава IX
Моят герой Балотели
Имаше един период от живота ми, в който се бях установила за кратко в родния си град Варна. Град, в който хората никога не можаха да простят на софиянци, че с гордост носят титлата „столичани“, и намираха всеки удобен повод, за да ги уязвят. Аз обаче исках да уязвя единствено банковата сметка на любимия си с поредната ми кифленска прищявка - да си отворя дамски бутик, както подобава на една уважаваща се държанка.
От няколко месеца се занимавах само с това - търсех помещение, персонал, обзавеждане. Мери, моя близка приятелка от Италия, ми беше обещала да съдейства със своите контакти и да зареждам евтина, но скъпа на вид стока. Контакти, за които, меко казано, бих я убила, колкото и близки да бяхме на теория.
Но да се върна на бутика... Идеята ми беше да прилича на малко китно ателие - уникални стоки, богати клиенти и още по-тлъсти печалби.
И като заговорихме за печалби, не знам защо се сетих за моя приятел - мастит бизнесмен в хазартния бизнес на черно, който освен любовта на живота ми беше и основният ми спонсор. Всъщност той имаше нужда някъде да си „пере“ парите, а аз исках след време, като ме разкара, да има откъде да вадя някой лев за наема на скромната си квартира. Това прозвуча така, все едно всеки момент ще започна да прося, но май си е самата истина.
Дойде време да избирам стоката. Момент, който за една жертва на модата, каквато бях аз, означава това, което е коледната литургия за монахините. Качих се на самолета сама, защото и без това с моя бяхме в обтегнати отношения през изминалите няколко седмици. Бях дочула, че някакъв футболист прецакал мач и сметките излезли без кръчмар, пардон, залозите без лихвар. Любимият май беше позагубил около стотина хиляди долара и никак не му беше до моите парцали. Ето защо реших да се оттегля мълчаливо, без драми, по пътя към личното си благоденствие.
Моята приятелка Мери ме чакаше на летището в Милано ухилена до уши. От чиста проба женска суета първо забелязах новата й чанта „Ша-нел“ и обувките „Гучи“. Завиждах й за дрехите, които може да си позволи, или казано с други думи, за да не изглежда толкова злобно - за начина, по който успяваше винаги да изглежда толкова скъпа и същевременно скромна.
Разцелувахме се и се запътихме към нейното миникупърче, боядисано с американското знаме. Мери беше предначертала нашия шопингтур, който по традиция започваше с лека закуска в кафенето на Долче. Имах чувството, че съм в рая. Обожавах малките италиански улици, романтичните ресторанти и лудия нощен живот. Всяко мое посещение на Милано бе свързано с някакво приключение. Чудех се какво ли ми е приготвила съдбата сега. И подаръкът ми не закъсня.
С Мери паркирахме в самия двор на къщата на Долче и Габана. Истинско архитектурно бижу, разположено на една кредитна карта разстояние от „Монте Наполеоне“. Всъщност това право Мери си беше извоювала след няколко години системно трошене на милиони по техните дизайнерски виждания. А колкото до кеша, с който тя така разточително оперираше, той беше на нейния приятел, горд собственик на три ресторанта в близост до площад „Дуомо“. Невзрачен мъж, осъзнал липсата си на физически качества, която щедро компенсираше, за да не бъде изоставен. Каквото пожелаеше, това имаше неговата принцеса, включително и мезонет на съседната пряка.
В кафенето на двамата прословути дизайнери беше пълна лудница. Няколко от звездите на футболния отбор „Интер“ бяха дошли да си напазаруват от магазина над сладкарницата и отпред имаше стълпотворе-ние от деца. Италианците бяха болни на тема футбол и този хаос не ме учудваше. Преди няколко месеца, когато идвах с приятеля си, бях засяк-ла целия отбор на „Интер“ в една от местните гъзарски дискотеки и имах нужда от 40 минути, за да стигна от сепарето до тоалетната.