Малко след това ме свалиха от екран заради поредната нова звезда с напращели силиконови цици. Шефът разбрал, че се чукам с „прост оператор“, засегнал се и разпоредил повече да не ме показват никога по телевизията. Бях позорно изритана от офиса, а служебната ми карта бе своевременно отнета.
Е, мили бъдещи тв звезди! Запомнете от мен, препатилата, един основен урок на телевизионната водеща. Никога, ама никога не се чукайте с операторите и шофьорите, колкото и сексапилни да ви се струват.
Глава XII
Изповедта на една фолкзвезда
Родих се в бедно семейство, в малко китно градче в Подбалкана. През зимата, когато имаше туристи, майка ми беше певица в кръчмата на чичо Тошо, а аз мечтаех да стана като нея. Струваше ми се неземно красива и успяла, въпреки че самата тя непрекъснато оплакваше живота си. Когато хванеше микрофона, цялата засияваше. Беше убедена, че само някакво злощастно стечение на обстоятелствата не я е изстреляло на световния връх и не е основната конкурентка на Драгана Миркович за престижните балкански музикални награди.
Баща ми, работник в местния дърводелски цех, беше твърдо против дори да си играя с дезодоранта пред огледалото, а да не говорим какво щеше да се случи, ако ме видеше да извивам глас, качена на някоя маса. Въпреки това аз заспивах с песните на Лепа Брена от касетката, която братовчед ми домъкна от Белград и която за пет години вече бях протър-кала.
Бях дълбоко убедена, че за разлика от мама ще имам истинска кариера. Сигурна бях, че някой ден ще стана много известна и всички ще ме гледат в захлас в новогодишната програма на някоя от телевизиите.
В училище бързо ме забелязаха и запях първи глас в хора. Учителката по музика ме насърчаваше, че имам страхотен талант и трябва да отида в областния град да уча фолклорно пеене.
Свиренето на гъдулка също ми се удаваше, но не го намирах за много интересно и бързо го зарязах, въпреки че беше семейна традиция и се предаваше в рода на майка ми от поколение на поколение.
Моята мечта бяха роклите с пайети и екипите на турските кючекини. Без да казваме на татко, с мама се качихме на автобуса и заминахме да подадем документите ми за музикалното училище. Приеха ме от раз.
И така, без да се усетя, аз вече живеех в големия град, а бях само на 14. Нямах възможност за квартира и затова делях малка неугледна стая в общежитието с едно момиче от Чипровци. И то като мен вярваше, че някой ден ще блести от голяма сцена.
Една сутрин, вървейки към училище, погледът ми се спря на току-що залепена обява. В най-вървежната кръчма в центъра търсеха певица. Реших, че това е знак от съдбата, и забравила за уроците, хукнах към заведението. Молех се да не ме изпревари някое момиче.
Трепереща от студ, влязох в кръчмата. Оркестърът репетираше, а дебел господин с прошарени мустаци, сякаш оживял от рисунка на Чудомир, ядеше звучно шопска салата, която предъвкваше с ракия. Веднага разбрах, че това е шефът.
Той ме огледа надве-натри и важно каза, че на вид го докарвам, ама било съществено и как пея.
- Хубава мацка си, ама гласът е важен! Хората първо гледат деколтето, ама и слушат какво се носи от микрофона - обобщи сентенцията си музикалният капацитет.
Само това и чаках. Свалих си якето и хванах микрофона. За малко да се спъна в кабела от притеснение. Спечелих мястото на кръчмарска певица с песента на идола ми от детските години, сръбската Лепа Брена. В онези години най-популярни бяха нейните хитове, а след мегаконцерта й на Националния стадион, където кацна с хеликоптер, бях сигурна, че на света няма по-голяма звезда.
Бях сбъднала мечтата си. Слабите ми крачета и стегнатите гърди се полюляваха в богато украсени с пайети рокли от еластична материя. Лъчезарната ми усмивка омайваше клиентите и освен на заплатата си разчитах и на щедри бакшиши. Единственият ми страх беше да не ме догле-да някой приятел на баща ми и скоропостижно да се върна в кръчмата на чичо Тошо, ама като клиент. Знаех, че ще ям голям пердах, ако разбере, и е напълно способен да ме накаже една година да доя кравата, а микрофон да гледам само на картинка.
Една вечер в кръчмата дойде важна клечка от София. Забелязах го веднага, защото изглеждаше скъпарски облечен и си поръча вносна водка. Аз добре си познавах клиентите и този не беше местен със сигурност. Даже бях убедена, че или съм го виждала във вестниците, или по телевизията. Помоли ме да попея до него на масата. Ама аз даже отгоре можех да се кача, само да поиска. По празничните програми само на полилея не се бях провисвала.